Рекетьорът

Всъщност във федералния лагер няма никакви банди и никакво насилие. Ако се сбиеш с някого или го заплашиш, те изхвърлят от тук и те изпращат на много по-лошо място. Има доста скандали, най-вече заради телевизията, но още не съм виждал някой да фрасне друг с юмрук. Част от момчетата са лежали в щатски затвори и разказват ужасии. Никой не би желал да замени това място с друг кафез.
Така че се държим прилично и броим дните. За хората с бели якички наказанието се изразява в унижение и в загуба на статута, на общественото положение, на начина на живот. За чернокожите животът в лагера е по-безопасен в сравнение с местата, откъдето идват или накъдето са се запътили. Наказанието им е само поредната проява в криминалното им досие, поредната стъпка към превръщането им в закоравели престъпници.
Поради което аз съм по-скоро бял, отколкото черен.
Във „Фростбърг“ има още двама бивши адвокати. Рон Наполи, някогашен специалист по наказателно право във Филаделфия, бил съсипан от кокаина. Бил цар на наркоделата и представлявал много от главните дилъри и трафиканти от Ню Джърси до двете Каролини. Предпочитал да му плащат в брой и в кокаин и накрая изгубил всичко. Данъчните го спипали за укриване на доходи. В момента е излежал половината от деветгодишната си присъда. Напоследък Рон не е много добре. Изглежда депресиран и отказва при каквито и да било обстоятелства да спортува или да се грижи за себе си. Става все по-пълен, по-муден, по-раздразнителен и по-болен. Преди разказваше увлекателни истории за клиентите си и за техните приключения в света на дрогата, но сега само седи на двора, тъпче се с царевичен чипс и изглежда абсолютно отчаян. Някой му изпраща пари и той харчи повечето за вредна храна.
Третият, Амос Кап, е типична вашингтонска акула. Благодарение на достъпа си до вътрешна информация хитрецът се бе въртял около всички големи политически скандали. С Кап ни съдиха и осъдиха заедно; всеки от нас получи по десет години от същия съдия. Имаше осем подсъдими — седем от Вашингтон и аз. Кап открай време си е бил виновен за нещо, със сигурност беше виновен и според нашите съдебни заседатели. Той обаче знаеше тогава, знае и сега, че аз нямам нищо общо със заговора, но е твърде голям страхливец и мошеник, за да обели и дума. Всякакви прояви на насилие са строго забранени във „Фростбърг“, но ако ме оставите пет минути насаме с Амос Кап, ще му строша врата. Той го знае и сигурно отдавна е казал на директора. Държат го в западното крило, възможно най-далече от мен.
Единствен аз от тримата адвокати съм склонен да помагам на другите затворници с правните им проблеми. Работата ми допада. Трудна е и ми запълва времето. А и така поддържам професионалните си умения, макар да се съмнявам, че имам бъдеще като адвокат. Когато изляза, мога да кандидатствам пред Асоциацията за възстановяване на правата ми, но процедурата ще бъде мъчителна. Истината е, че никога не съм печелил добре като адвокат. Практикувах в малко градче, при това съм чернокож, а и малцина от клиентите ми бяха в състояние да платят приличен хонорар. В канторите по Брадък Стрийт имаше десетки други адвокати, които се боричкаха за същите клиенти, и конкуренцията беше жестока. Не съм сигурен какво ще правя, когато това приключи, но сериозно се съмнявам, че ще се върна към кариера в правото.
Ще бъда на четирийсет и осем, неженен и, надявам се, в добро здраве.
Пет години са цяла вечност. Всеки ден си правя дълга разходка по черния път, който обикаля лагера. Често го използват за джогинг. Върви по границата — „линията“, както е известна. Престъпиш ли линията, те смятат за беглец. Околността е прекрасна и гледката е невероятна. Докато крача и се любувам на вълнистите възвишения в далечината, едва сдържам порива си просто да продължа да ходя, да прекрача линията. Няма ограда, която да ме спира, няма надзирател, който да ми кресне. Ще потъна в гъстите горски дебри и ще изчезна завинаги.
Иска ми се да имаше стена, триметров здрав тухлен зид с лъскави кълбета бодлива тел отгоре, която да препречва гледката ми към възвишенията и да възпира мечтите ми за свобода. Това е затвор, по дяволите! Не можем да си тръгнем. Сложете стена и престанете да ни изкушавате!
Изкушението обаче неизменно си е тук и колкото и да се боря с него, кълна се, че то се засилва с всеки изминал ден.
2
„Фростбърг“ се намира няколко километра западно от Къмбърланд, Мериланд, насред отрязък земя, врязан между Пенсилвания на север и Западна Вирджиния на запад и на юг. От картата се вижда, че тази изолирана територия на щата е резултат от лоша земемерска работа и изобщо не би трябвало да бъде част от Мериланд, макар да не е ясно чия би следвало да бъде. Работя в библиотеката и на стената над бюрцето ми виси карта на Америка. Непрекъснато се взирам в нея и мечтая и все се питам как стигнах до затвора, как се озовах в този далечен край.
Близо стотина километра от тук, в щата Вирджиния, се намира град Уинчестър с население двайсет и пет хиляди човека. Това е мястото, където съм се родил, където получих образованието си, градих кариерата си и накрая се провалих с гръм и трясък. Говорят, че откакто съм заминал, почти нищо не се е променило. Адвокатската фирма „Коупланд и Рийд“ още въртяла дейността си в същата сграда с изглед към улицата, където и аз работех някога. Намира се на Брадък Стрийт, в Стария град, до едно ресторантче. Името, изписано с черни букви на витрината, преди време беше „Коупланд, Рийд и Банистър“, а ние бяхме единствената кантора с чернокожи адвокати в радиус от сто и петдесет километра. Доколкото знам, господин Коупланд и господин Рийд се справят добре, не благоденстват и не забогатяват, но имат достатъчно работа да плащат на двете си секретарки и наема. Горе-долу това правехме и когато аз бях партньор — успявахме да свържем двата края. Когато настъпи Големият провал, вече сериозно се съмнявах дали ще успеем да оцелеем в това малко градче.
Чувам, че господин Коупланд и господин Рийд отказват да обсъждат мен и проблемите ми. Те се разминаха на косъм с опасността също да се окажат обвиняеми и репутацията им да бъде очернена. Прокурорът, който ме изобличи, стреляше с мощни откоси към всички дори далечно свързани с неговия грандиозен заговор и едва не унищожи цялата фирма. Престъплението ми беше, че взех неподходящ клиент. Двамата ми бивши партньори не са извършили никакво нарушение. Изпитвам многобройни и най-различни съжаления за случилото се, но клеветите, петнящи доброто им име, още не ми позволяват да спя спокойно. И двамата наближават седемдесетте и като млади юристи се бяха борили не само с трудностите, свързани с усилието да запазят кантората си, но бяха водили и някои от последните битки от времената на законите за расовата сегрегация. Понякога съдиите ги пренебрегвали в съда и отсъждали против тях без основателна причина. Другите адвокати нерядко се държали грубо и непрофесионално. Окръжната адвокатска асоциация не ги поканила за свои членове. Понякога чиновниците губели преписките им. Белите съдии не им вярвали. И най-лошото, не идвали клиенти. Дори черни клиенти. Нито един бял не би наел чернокож адвокат през седемдесетте години, поне не в южните щати, а положението и досега не е много по-различно. А „Коупланд и Рийд“ едва не потънали още в началото, понеже чернокожите смятали, че белите адвокати са по-добри. Усърдната им работа и всеотдайният професионализъм променили нещата, но бавно, наистина мъчително бавно.
Уинчестър не беше първият ми избор за място, където да градя кариера. Учих право в „Джордж Мейсън“, във вирджинските западни предградия на Вашингтон. През лятото след втори курс ми провървя и започнах като стажант в голяма компания на Пенсилвания Авеню, близо до Капитолия. Беше една от фирмите с хиляди адвокати, с кантори по цял свят, с имената на бивши сенатори върху бланката, с доходоносни клиенти и неистов ритъм на работа, който адски ми допадаше. В основни линии бях момче за всичко в процеса срещу бивш конгресмен (наш клиент), обвинен в заговор заедно със своя брат престъпник за получаването на подкуп от предприемач в сферата на отбраната. Процесът беше цирк, а аз бях на седмото небе, че съм толкова близо до арената.