Тринадесетият съдебен заседател

Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.
— Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?
Теръл поклати глава.
— Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?
— Добре, добре — отвърна Фримън. — Защо това е тук?
Теръл разпери ръце.
— Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?
— Но това е пистолет!
Теръл протегна ръка и го взе.
— Успокой се — каза той навъсено.
— Достатъчно спокоен съм. — Фримън се отпусна на облегалката. — Добре, синко, спокоен съм.
— Играчка е — обясни Теръл. — Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.
— Тогава защо е сред тях? — Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.
— Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.
— Същия контейнер ли?
Теръл кимна.
— И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.
— Боклукчията?
— Да.
— Каква е връзката? — попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.
— Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.
Харди знаеше, че това е методът на Теръл.
— И каква беше теорията ти?
— Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мислех, преди да се сетя за Дженифър.
— А взеха ли отпечатъци от него?
— Разбира се. Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен това онзи тип ми каза, че в боклука от всички играчки най-често се срещат пистолетите.
— В боклука?
— Така каза. Някои родители не искат децата им да си играят с пистолети и когато някой роднина им подари за Коледа или рождения ден, го изхвърлят. На второ място били куклите Барби. Можеш ли да повярваш? Кой би изхвърлил чисто нова кукла Барби?
— Можем ли да го задържим за делото? — Фримън се наведе напред, видимо заинтригуван.
Теръл сви рамене.
— Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.
Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.
— Какво ще кажеш?
— Играчка пистолет, намерена на боклука.
Фримън се замисли за секунда и попита:
— Да си намерил още нещо в този боклук, което според теб няма връзка с делото, Уоли? — Фримън затършува из пликовете. — Боклук, играчки… — Поклати глава и добави: — А сега може ли да видим пълнителя?
След това Харди се отби в отдел „Убийства“ и накара Глицки да наминат към Лу Гърка. Фримън отиде някъде — в понеделник щяха да уточняват графика за делото в съда и вероятно се бе впуснал в някакви задкулисни машинации в тази връзка.
Седнаха в заведението и Харди се опита да убеди Глицки, че непременно трябва да прекара отпуската си в Хавай, а Глицки отговори, че явно не е наясно с положението на полицая напоследък, ако си мисли, че може да си позволи да прекара две седмици с трите си деца и жена си в някой къмпинг в Америка, да не говорим за друго. Завърши с предположението, че ще прекарат уикенда в Санта Круз, а през остатъка от отпуската вероятно ще боядисат апартамента.
— Ако останат пари за боя.
— Натясно ли си?
Глицки лапна парченце лед от чая.
— Бях натясно, преди петте процента доброволно самопожертвувание.
— Доброволно?
— Както всички, които получават повече от петдесет хилядарки годишно. Сега, след някакви си деветнайсет години служба, когато най-накрая достигнах тази височина, ме кастрят, че съм се качил там. — Ейб остави запотената си чаша на масата и се загледа през прозореца. — Онзи ден казах на Фло, че ще поискам да работя по два часа безплатно всяка седмица. Тя одобри идеята, защото и без това не ни трябват никакви пари, за да живеем. Знаеш ли какво направих? Отидох при шефа Франк Батист и поисках да ми намали заплатата с две хиляди долара, за да спестя малко пари на градската управа.
— И как реагира той?
— Каза, че нямало да го направи… Било кофти жест. Обясних му, че изкарвам петдесет и две хиляди. Като махнеш петте процента, стават четирийсет и девет хиляди и четиристотин. Ако махнат две хиляди и един долар, ще вземам четирийсет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет. Петстотин долара повече.
— На твое място бих настоял.
Глицки поклати глава.
— Не, не би настоял. Знаеш ли защо? Защото разликата е петдесет долара в повече на месец, а като се извадят данъците, остават някъде към трийсет и пет… два хамбургера седмично. Срещу това ще си спечелиш репутация на опърничав заядливец. След деветнайсет години служба! А знаеш ли какво се случва с опърничавите заядливци? Ще ти подскажа. Осемдесет и пет души отказаха да дават петте процента доброволно и ги изхвърлиха от работа.
— Осемдесет и пет? — Харди не би могъл да допусне подобно нещо. Как беше възможно да се уволняват полицаи? И без това бяха твърде малко. — Осемдесет и пет?
— Аха. За какво са й на градската управа ченгета?
— Или здравни работници. — Харди спомена за демонстрацията пред клиниката.
— Е, да. Но кметът все още има шофьор. Не би искал кметът на твоя град сам да кара колата си, нали? Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят?
Харди отпи глътка бира.
— Е, поне е наясно с приоритетите си. На негово място и аз бих направил така… Ще си задържа шофьора и ще разкарам полицаите.
— Е, аз пък ще се погрижа сам за осигуряването си — поклати глава Глицки и се вгледа в нещо зад гърба на Харди. — Пристига първият кандидат.
Теръл мина зад гърба му и седна срещу Харди.
— Кандидат за какво?
— „Глицки. Охрана на дома.“ Въоръжена намеса три минути след сигнала.
Теръл отпи от бутилката бира, която донесе.
— Ще стреляме по хората? Без да им четем правата? Хващаме ги и ги пращаме по дяволите?
— Аха. И при това ще ни плащат.
Теръл вдигна глава.
— Идеята ми допада. Хващам се. — Отпи още една глътка и се вгледа в Харди. — Шефът ти може да е голям адвокат, само че… ф-ю-ю! Затова е голям, защото е ей така. — Обърна се към Глицки и добави: — Фримън.
— Как? — попита Глицки.
— Как? — повтори Харди тихо. — Пред инспектор Глицки можеш да говориш спокойно.
— Прибрах едно нещо, което можеше и да се окаже полезно за разследването, а той ми се разфуча. Казах му, ако иска, да го използва, ако не иска — не. Хрумна ми, че може да свърши работа, какво от това? Не свърши и толкова!
Заведението се пълнеше, стана шумно. Харди си проби път до бара, за да вземе по още едно питие. Когато се върна, чу нещо познато.
— … онова с Крейн си струваше да се разрови, но и оттам не излезе нищо.
— Какво? — намеси се Харди и остави двете бири за Теръл и чая с лед за Глицки.
— Разказвах му за онзи от Лос Анджелес, на когото си се обадил от къщата на Уит.
— Крейн. Онзи, когото са пречукали.
— Да, Крейн. Говорех му как понякога теориите се оказват полезни, а друг път — не.
— По-често не. — Ейб не спореше, просто съобщаваше факт. Веднага лапна новата бучка лед.
Харди имаше чувството, че ще полудее, но предпочете да не сменя темата. Ако Теръл бе открил някаква връзка със Симпсън Крейн, трябваше да разбере каква е тя. Но не беше в състояние и да се сдържи.
— Защо ти е било да ровиш? Нали си арестувал заподозряната?
Теръл не се обиди, а се усмихна пленително.
— Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е… съвпадение. Трябва да се провери, какво ще загубиш? При убийство няма излишни доказателства.