Завръщането на резидента

 Докато Светлана се миеше и решеше, Вера Сергеевна приготви закуската.
 — Къде смяташ да ходиш? — попита тя дъщеря си, когато седнаха на масата.
 — Ще отидем с Галя в някое кафене да поседим на въздух и да хапнем сладолед.
 От известно време Светлана реши да не казва всичко на майка си. Не, тя не лъжеше, а просто не казваше всичко. Така й беше по-удобно — по този начин не възникваха излишни въпроси. Беше вече решила, че ще отидат на среща с италианеца и непременно ще се отбият в някое кафене, но защо да казва на майка си, че освен Галя, там ще бъде и един чужденец?
 — Струва ми се, че трябваше да се видите с Льоша?
 — Вече се уговорихме с Галя да се видим в единадесет часа пред пощата.
 Това също не беше нито лъжа, нито цялата истина.
 Льоша трябваше да намине към тях именно в единадесет, така че трябваше да побърза с гладенето; за да не се срещнат с него, тя трябваше да излезе от къщи не по-късно от десет и половина.
 Светлана набързо излапа омлета с шунка, хапна си от салатата, изпи един чай, стана от масата и бодро обяви:
 — Мамче, на твое разположение съм!
 — Включи ютията, постели одеялото и дай парцала.
 В десет и нещо всичко беше готово.
 Светлана се облече.
 — Как е, мамче?
 Вера Сергеевна запали цигара — напоследък тя предпочиташе „Беломор“.
 — Обърни се… Така… Чудесно…
 — Дай си часовника.
 Вера Сергеевна донесе златния си часовник със златната верижка — подарък от съпруга, и го сложи на ръката на дъщеря си. Светлана целуна майка си по бузата и излезе.
 След петнадесет минути на вратата се звънна.
 Вера Сергеевна отвори вратата. Пред нея стоеше Льоша. На гърдите му висеше фотоапарат в нов калъф, в дясната си ръка държеше бял свитък. Веселото му лице сияеше.
 — Здравейте, Вера Сергеевна! Тук ли е Света?
 — Добро утро, Альошенка. Ами тя излезе.
 Сиянието изчезна.
 — Отдавна ли?
 — Току-що.
 — Ха така! И нищо ли не каза?
 — Каза, че имат среща с Галя. Пред пощата, в единадесет часа. Споменах й за теб, че май днес щяхте да се видите, но тя като че ли не ме чу. Ама ти влез, не стой на прага.
 Льоша съвсем се начумери.
 — Не, тръгвам си. Тя не каза ли къде ще ходят с Галя?
 — Сладолед им се прияло. Сигурно ще поседнат в някое кафене на въздух. Днес времето е чудесно.
 — Но как така? Ние тримата смятахме…
 — Е, не се разстройвай, къде ще се дянат?
 Льоша потупа с пръст по фотоапарата.
 — Вчера го купих, исках да я снимам.
 — Ще я снимаш, лятото току-що започва.
 — Добре. — Той й подаде свитъка. — Тя ме помоли. Техният стенвестник. Написах заглавието.
 Вера Сергеевна се почувствува неловко заради Светлана. За да го поуспокои малко, тя разви свитъка и се вгледа в голямото червено заглавие „За културно обслужване“.
 — Колко хубаво си го направил! — каза тя.
 Но това не го утеши.
 — Извинете, Вера Сергеевна. — Като прескачаше през три стъпала, Льоша изтича по стълбата, оставяйки я на прага пред отворената врата…
 Времето наистина беше чудесно. Всички вече бяха с летни дрехи, даже децата. Дворът кънтеше от детски гласове, цвърчаха птички. Небето беше ясно. Свежо зелените кестени, строени като в редица на съседната улица, която се виждаше от двора, бяха обсипани с големи бели свещи. Те блестяха под яркото слънце.
 От всичко това на Льоша му стана още по-лошо. Той изгледа пейките, на които седяха бабички, играещите момичета на асфалтовата площадка, след това спря погледа си върху събралите се на купчинки малчугани, които оживено обсъждаха нещо. Сред тях забеляза шестокласника Витка, палавия, съсед по етаж. Ако Льоша не го пъдеше, той щеше постоянно да се влачи след него. Беше му безгранично предан не толкова за това, че му даваше по някой петак за кино, а заради това, че му оказа колосално доверие, като го взе за помощник, когато сглобяваше от нищо своя мотоциклет ИЖ.
 Льоша излезе от входа и тихо извика:
 — Витек!
 Онзи мигновено чу и след секунда застана запъхтян пред Льоша, гледайки фотоапарата.
 — Здрасти, Льоша! Ще фотографираме ли?
 — Ти не си ли виждал Светка?
 — Не. Трябва ли ти?
 — Щом те питам, значи ми трябва.
 Витек веднага отгатна настроението на своя благодетел и закрачи до него мълчаливо. А Льоша размисляше къде може да потърси започналата да хитрува Светка.
 Миналото лято пет или шест пъти бяха ходили в различни кафенета, но тя най-много хареса „Над реката“ — така се наричаше, защото се намираше в парка, на високия бряг на реката, откъдето се виждаше осеяното с езерца и храсталаци крайбрежие. Но дотам има много да се върви, както и до пощата, където, ако не е излъгала, Светка трябва да се срещне с Галя. Затова Льоша реши да започне от пощата и да продължи нататък към реката.
 Между впрочем, за разговора си с Пиетро Матинели приятелките избраха именно кафене „Над реката“, а дотам имаше само три спирки с автобус от ул. „Тургенев“, т.е. от мястото на срещата им с него.
 Като стигна крайния пункт на своето търсене, Льоша намери тези, които търсеше.
 Кафенето „Над реката“ беше уютно местенце. Сред голяма поляна, в която в естествен безпорядък растяха кисел трън и люляци, се намираше кръглият дървен павилион с покрив на шатра и големи разноцветни прозорци. Той е опасан с широка ивица бял речен пясък, върху който са наредени кръгли мраморни масички, а около всяка масичка — по четири светли плетени столове. Почти никога няма свободно място. Всичко това е обгърнато от кестени и покрито от синьото небе.
 Върху масичката, около която седяха Светлана, Галя и Пиетро, блестяха под лъчите на слънцето разни чаши и чашки, бутилка шампанско, коняк, лимонади. Първата скованост, характерна за хора, които малко се познават и току-що са седнали на масата, вече беше преминала. Но все още разговорът се въртеше около онези стандартни въпроси, типични за всички страни по света при общуването на чужденци с местни жители. Разликата беше само в това, че Пиетро Матинели, както той самият каза на Светлана още тогава, в магазина, не е турист, а е дошъл в Съветския съюз на работа.
 — За първи път ли идвате в Съветския съюз? — попита Галя.
 — Да — отговори Пиетро.
 — Харесва ли ви нашият град?
 — О, разбира се! Много е красив. Хубаво се живее тук.
 — А какво най-много ви харесва, Пиетро? — Това вече беше Светлана, която дояждаше първата порция сладолед.
 — Разбира се, че момичетата! — усмихнато възкликна той и добави: — Може би искате да чуете — метрото? Не, то също е хубаво, но на мен най-много ми харесват момичетата.
 Сега последва отстъпление от туристическия стереотип.
 — Имате ли много познати? — попита Светлана с едва доловимо издайничество, което впрочем Пиетро улови без много усилия.
 — Много — каза той, давайки вид, че не е разбрал истинския смисъл на нейния въпрос. — Там, където работех, всички ми бяха приятели.
 — А къде сте работили? — поинтересува се Галя.
 — Казва се химкомбинат. Сега го построиха. Не сте ли чули?
 — Да, писаха във вестниците и по телевизията го показаха.
 — Аз също участвувах в строежа. Монтирах апаратура. Цяла година.
 — Какъв е този комбинат?
 — Ще произвежда различни торове за селското стопанство.
 — Знаеш ли — каза Светлана и се обърна към Галя, — Пиетро заминава утре. Нали така, Пиетро?
 — Да, за съжаление — с истинска тъга каза той. — Между впрочем, моите тукашни колеги ме наричаха Пьотр. Това по ми харесва.
 — Много добре говорите руски — забеляза Галя.
 — Стараех се. Аз започнах да уча руски още като студент.
 — Къде сте учили?
 — В Милано. Аз съм оттам.
 — Имате ли голямо семейство?
 — Татко, мама, сестра ми и аз. Но… — Пиетро посочи с пръст малкото магнитофонче, което държеше в ръка. — На него му е скучно, той всичко знае за мен. Хайде да поговорим за нещо по-интересно.