Алиса в огледалния свят

„Значи тука ще ми бъде топло колкото и в старата стая — помисли Алиса. — Всъщност още по-топло, защото тука никой няма да ме пъди от огъня. Ах, колко смешно ще бъде, като ме видят през стъклото, а няма да могат да дойдат при мене!“
После тя започна да се оглежда и забеляза, че това, което можеше да се види от старата стая, беше съвсем обикновено и неинтересно, но всичко останало беше до невероятност различно. Например картините, които висяха на стената зад камината, изглеждаха като живи, а старият часовник на камината (знаете, в огледалото вие виждате само гърба му) имаше лице на старче, което й се усмихваше.
„Тяхната стая не е толкова добре разтребена като нашата“ — си помисли Алиса, забеляза няколко шахматни фигури, паднали в пепелта. Но в същия миг извика „о!“ от учудване и се отпусна на колене и ръце, за да ги разгледа. Защото шахматните фигури се разхождаха две по две!
— Ето Черния Цар и Черната Царица — каза Алиса шепнешком, за да не ги уплаши. — А това е Белия Цар и Бялата Царица, седнали на края на лопатата… А ето двата Топа, те се разхождат, хванати за ръка… Не вярвам, че могат да ме чуят — продължи тя, като наведе още повече глава. — Почти съм сигурна, че не могат и да ме видят. Усещам някак, че ставам невидима…
Изведнъж нещо изпищя на масата зад Алиса и тя обърна глава тъкмо навреме, за да види една Бяла Пионка, която се търкаляше и риташе. Алиса я наблюдаваше с голямо любопитство, за да разбере какво ще стане по-нататък.
— Това е гласът на детето ми! — извика Бялата Царица, като се спусна край Царя така стремително, че го събори в пепелта. — Моето мило Лили! Моето царствено котенце! — И тя започна да се катери трескаво по решетката на камината.
— Царствена глупачка! — каза Царя, като си потърка носа, който беше ударил при падането. Той с право беше малко сърдит на Царицата, защото беше покрит с пепел от главата до краката.
Алиса реши да им помогне и тъй като горкичката Лили се задушаваше от писъци, вдигна бързо Царицата и я сложи на масата до кресливата й дъщеричка.
Царицата пое дъх и седна. Тя се беше задъхана от бързане. Известно време тя притискаше мълчаливо малката Лили до гърдите си. Щом се поокопити, извика на Белия Цар, който седеше мрачен сред пепелта:
— Пази се от вулкана!
— Какъв вулкан? — каза Царя и погледна тревожно към огъня, като че ли там беше най-вероятно да се намира някой вулкан.
— Той… ме… изхвърли… — отвърна Царицата, която беше все още задъхана. — Опитай се да дойдеш тука горе… по обикновения начин… да не те изхвърли и тебе!
Алиса гледаше как Белия Цар се закатери бавно по решетката и накрая каза:
— Както си тръгнал, ще ти трябват часове и часове, докато стигнеш до масата. По-добре да ти помогна, нали? — Но Царя не обърна внимание на въпроса й. Съвсем ясно беше, че той нито я вижда, нито я чува.
И така, Алиса го улови много внимателно и го вдигна във въздуха по-бавно от Царицата. Но преди да го сложи на масата, си помисли, че ще е добре да го поизтупа, защото беше цял покрит с пепел.
Тя разказваше по-късно, че не била виждала в живота си такава гримаса, каквато направил Царят, когато се намерил във въздуха, държан от невидима ръка, която го чистела. Той беше прекалено смаян, за да може да извика, само устата и очите му се разтваряха все по-широко и по-широко, ставаха все по-кръгли и по-кръгли, докато Алиса се разсмя така, че ръката й се разтрепера и за малко щеше да го изпусне на пода.
— Моля ти се, не прави такива гримаси, драги! — извика тя, забравила напълно, че Царя не може да я чуе. — Така силно ме разсмиваш, че едва успявам да те държа. И не си отваряй толкова широко устата. Всичката пепел влиза в нея… Е, сега, мисля, че си доста чист — прибави тя, като приглади косата му и го сложи на масата до Царицата.
Царя падна веднага по гръб и остана неподвижен. Алиса се уплаши от това, което беше направила, и тръгна из стаята, за да види дали има някъде вода да го напръска. Но тя намери само едно шише мастило и като се върна с него при масата, видя, че Царя се беше свестил и разговаряше шепнешком с Царицата, толкова тихо, че Алиса едва успя да чуе какво си казваха. Царя казваше:
— Уверявам те, мила, вледених се от страх чак до върха на мустаците си.
На това Царицата отговори:
— Ти нямаш мустаци.
— Ужаса на онзи миг — продължи Царя — няма никога, никога да го забравя!
— Ще го забравиш положително — отвърна Царицата, — ако не си го запишеш.
Алиса наблюдаваше с голямо любопитство как Царя извади един грамаден бележник и започна да записва. Внезапна мисъл мина през главата й: тя хвана края на молива, който стърчеше доста над рамото на Царя, и започна да пише вместо него.
Горкият Цар гледаше озадачен и нещастен. Известно време той се бори мълчаливо с молива, но Алиса беше много по-силна и най-после той рече задъхан:
— Мила, аз наистина трябва да си купя по-тънък молив. Просто не мога да си служа с този — той пише разни неща, които аз не искам…
— Какви неща? — запита Царицата, като надникна в бележника. (Там Алиса беше написала: „Белия Конник се хлъзга по ръжена. Той едва пази равновесие.“) — Това не е бележка за твоето приключение!
На масата до Алиса лежеше една книга. Както наблюдаваше Белия Цар (защото тя още се боеше малко за него и държеше готово мастилото да го полее, ако пак му стане лошо), Алиса обръщаше страниците, за да намери някъде нещо, което да може да прочете. „Та това е написано на неразбираем език!“ — си казваше тя.
Написаното изглеждаше така:
 
 
ДЖАБЕРУОКИ
 
 
 
Бе сгладне и честлинните комбурси
 
тарляха се и сврецваха във плите;
 
съвсем окласни бяха тук щурпите
 
и отма равапсатваха прасурси.
 
 
Известно време тя беше твърде озадачена, но после я осени светла мисъл:
— Ах! Та това е Огледална книга сигурно! И ако я сложа пред огледалото, думите ще се покажат в правилния си вид!
Стихотворението, което Алиса прочете, беше следното:
 
 
ДЖАБЕРУОКИ
 
 
 
Бе сгладне и честлинните комбурси
 
тарляха се и сврецваха във плите;
 
съвсем окласни бяха тук щурпите
 
и отма равапсатваха прасурси.
 
 
 
„От Джаберуока бой се, сине мой!
 
От нокти хищни, зъби що раздират!
 
От Джубджуб бой се птицата и крий,
 
та зракът мощни да не те съзира!“
 
 
 
Той грабна своя остър меч в ръка
 
и дълги дни врагът заклет иска,
 
възправен сред безмеждната гора,
 
замислен край митичната река.
 
 
 
И както той замислено стоеше,
 
ей Джаберуока с огнени очи
 
цвифейки във леса довтасал беше,
 
рикае, мята снопове лучи.
 
 
 
Напред! Назад! Напред! Удри! Режи!
 
Свистеше мечът остър в синий вдух.
 
Остави звяра мъртъв да лежи,
 
препусна бързо коня остроух.
 
 
 
„Уби ли Джаберуока, сине мой?
 
Ела в прегръдките ми, храбра младост!
 
О, славен ден, охей! Охей! Охой!“
 
Той скачаше и цвифеше от радост…
 
 
 
Бе сгладне и честлинните комбурси
 
тарляха се и сврецваха във плите;
 
съвсем окласни бяха тук щурпите
 
и отма равапсатваха прасурси.