Мусон

Отиде до мраморния саркофаг и коленичи пред него. Прочете надписа пред себе си: „В този ковчег лежи Маргарет Кортни, обичната втора съпруга на сър Хенри Кортни, майка на Томас и Гай, която напусна този живот на 2 май 1673. Блажена в лоното Христово“. Гай затвори очи и започна да се моли.
— Тя не може да те чуе — каза му Том меко.
— Напротив, може — отвърна Гай, без да вдигне глава или да отвори очи.
Том загуби интерес и тръгна покрай редицата ковчези. Отдясно на майка му лежеше майката на Дориан, последната съпруга на баща им. Само преди три години катерът, с който влизали в залива се преобърнал и отливът я отнесъл в открито море. Бащата направил опит да я спаси, но течението било толкова силно, че отнесло и него. И двамата били изхвърлени в един бурен залив на пет мили надолу по брега, но Елизабет била вече мъртва, а Хал — почти.
Сълзи пълнеха очите на Том, защото я бе обичал, както не можеше да обича никога невидяната си родна майка. Закашля се и избърса очи, потисна плача, преди Гай да забележи детинската му слабост. Макар че Хал се бе оженил преди всичко, за да доведе майка на сираците си, те много скоро я заобичаха, както обикнаха и Дориан от минутата, в която тя му дари живот. Те двамата, но не и Черния Били. Уилям Кортни не обичаше никого, освен баща си и го ревнуваше с яростта на пантера. Елизабет закриляше малките от отмъстителното му внимание, докато морето я отнесе и те останаха беззащитни.
— Не трябваше да ни изоставяш — тихо каза Том и погледна виновно към Гай. Но потънал в молитвата си, той не го чу и Том отиде до ковчега от другата страна на майчиния. Той бе на Джудит, етиопската принцеса и майка на Черния Били. Мраморният барелеф показваше красива жена с жестоки, почти ястребови черти, които синът й бе наследил. Носеше лека броня, както подобава на човек, предвождал армии в битки срещу варварите. На пояса си имаше меч, а върху гърдите почиваха щит и шлем. Върху щита бе гравиран Коптски кръст 6, символ на Христовата вяра, по-стара от тази в Рим. Главата й бе увенчана от корона буйна коса. Когато я погледна, Том усети как се надига в гърдите му омразата към нейния син.
— Конят трябваше да те хвърли, преди да окучиш гадното си вълче — каза този път високо той.
Гай се изправи и дойде до него.
— Не е на добро, да се говори така за умрелите — предупреди брат си той.
— Нищо не може да ми направи вече — сви рамене Том.
Гай го хвана за ръка и го отведе до следващия саркофаг. И двамата знаеха, че в него няма никой. Капакът не бе запечатан. Гай прочете надписа на глас:
— Сър Френсис Кортни, роден на 6 януари 1616 в община Девън. Рицар на Ордена на Жартиерата и на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Навигатор и мореплавател. Изследовател и воин. Баща на Хенри и Велиън. Джентълмен. Несправедливо обвинен от холандски заселници в Кап де Бон Есперанс в пиратство и зверски убит от тях на 15 юли 1668. Макар тленните му останки да лежат на далечния и див африкански бряг, споменът за него е вечно жив в сърцето на сина му Хенри Кортни, както и в сърцата на всички храбри и верни моряци, плавали из Морския Океан под негово командване.
— Как може татко да сложи тук празен ковчег? — измърмори Том.
— Мисля, че възнамерява някой ден да докара дядовото тяло — отвърна Гай.
Том му хвърли остър поглед.
— Той ли ти каза това? — Ревнуваше, че по-малкият близнак можеше да знае нещо, което не му е казано. Всички момчета боготворят бащите си.
— Не, не ми е казвал — призна Гай, — но аз точно това бих направил за собствения си баща.
Том загуби интерес към разговора и отиде в средата на криптата, където на пода от разноцветен мрамор и гранит бе вградена особена фигура. Върху нея имаше четири бронзови купи, в които се поставяха четирите елемента — огън и земя, вода и въздух — когато при пълнолунието на пролетното равноденствие тук се освещаваше Храма на Ордена на Свети Георги и Светия Граал. Сър Хенри беше Почетен Рицар на Ордена, каквито преди него са били баща му и дядо му.
В средата на сводестия таван имаше отвор, през който можеше да се види небето. Сградата беше така построена, че при пълнолуние лъчите на нощното светило падаха точно върху фигурата в краката на Том и вплетения в нея с черен мрамор девиз на ордена: „In Arcadia habito“. Никое от момчетата още не знаеше скрития смисъл на този хералдически девиз.
Том стоеше над готическите букви с ръка на сърцето и започна да рецитира ритуала, с който един ден и той щеше да бъде посветен в Ордена.
— Ето в какво вярвам и какво ще браня с цената на живота си: Вярвам, че Бог е един в трите си проявления: Бог Отец, Бог Син и Свети Дух.
— Амин! — тихо каза Гай. И двамата бяха изучавали усърдно катехизиса на Ордена и знаеха наизуст стотиците реплики.
— Вярвам в светостта на Англиканската църква и в божественото право на нейния земен водач, Уилям Трети, Крал на Англия, Шотландия, Франция и Ирландия, Бранител на Вярата!
— Амин! — отново се обади Гай. Един ден и двамата щяха да бъдат призовани в преславния Орден и застанали в светлината на пълната луна, щяха да поемат тържествения обет.
— Ще поддържам Англиканската църква. Ще се опълчвам срещу враговете на моя господар, Уилям… — продължаваше Том с извисяващ се глас, в който почти не можеха да се доловят последните юношески трели. Той спря отведнъж, когато през отвора се донесе остро изсвирване.
— Дори! — нервно извика Гай. — Някой идва. — И двамата замръзнаха по местата си, в очакване на второ изсвирване, което би предупредило за тревога и опасност, но такова не последва.
— Тя е! — Том се усмихна на брат си. — Боях се, че може да не дойде.
Гай не сподели радостта му. Почеса се неспокойно по врата и каза:
— Том, тая работа никак не ми харесва.
— Не се посирай от страх, Гай Кортни! — присмя се брат му. — Няма как да разбереш, колко е хубаво, ако не опиташ.
Чуха шумолене на дрехи, леки стъпки по стълбата и в криптата влетя едно момиче. Спря задъхана и с червени бузи от тичането нагоре по хълма.
— Видя ли те някой, като излизаше, Мери? — попита Том.
— Никой не ме видя, мастър Том — поклати глава момичето. — Всички бяха потънали в работа. — Говореше местното наречие с мек и приятен за ухото глас. Беше добре сложена с налят бюст и заоблен задник, по-възрастна от близнаците, по-близка до двадесет, отколкото до петнадесет години. Въпреки това, кожата й бе безупречно гладка, като прочутата девънска сметана, а тъмната къдрава коса очертаваше хубаво румено лице. Устните й бяха розови, меки и влажни, а лукавите й очи гледаха с разбиране.
— Сигурна ли си, Мери, че мастър Били не те е видял? — настоя Том.
Тя отново поклати глава, така че къдриците се разлюляха.
— Не, надникнах в библиотеката, преди да тръгна, но той пак бе забил нос в книгите, както обикновено.
Постави малките си ръце на кръста, зачервени и груби от работата в кухнята и почти обхвана с тях тънката талия. Двамата близнаци проследиха с поглед движението и заковаха очи върху тялото й. Фустата и износените й поли стигаха до средата на прасците и макар нозете да бяха боси и мърляви, глезените се подаваха тънки и издължени. Като видя как я гледат, тя се усмихна с чувство за власт и над двамата.
Хвана с една ръка панделката, която затваряше жакета й. Двата чифта очи послушно проследиха това движение, а тя опита да скъса панделката с издути гърди.
— Обещахте да ми дадете шест пенса за това — напомни тя на възбудения Том.
— Обещах, Мери — кимна той. — Шест пенса за мен и Гай.
Тя разтърси глава и изплези червен език към Том.
— Ама и Вие сте един хитрец, мастър Том. Беше по шест пенса за всеки, шилинг за двамата беше.
— Не ставай глупава, Мери! — Том бръкна в кожената чантичка и извади сребърна монета. Подхвърли я във въздуха. Тя заблестя в меката светлина докато се превърташе. Хвана я и подаде на Мери. — Цяло сребърно шестаче само за тебе.