Белият гущер
— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.
— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.
Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представа при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?
4
Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.
Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.
Най-сетне часовникът щракна, но Неси не се появи. Леката усмивка на устните на младежа бавно угасна. Неси никога не лъжеше. Неси никога не закъсняваше. Думата на Неси беше закон — тия неща най-много интересуваха младия учен, защото най-рядко се срещаха в обществото. Едва когато часовникът щракна втори път, Неси малко забързал влезе в хола. Забързан и като че ли смутен. Тия неща впечатлиха Кирил повече, отколкото ако се бе появил по гащета. Неси седна в креслото до него, само в един миг събра себе си, после каза спокойно:
— Е, разкажи!
Кирил протегна краката си, сега вече се чувствуваше съвсем нормално. В края на краищата една минутка закъснение не е причина, за да промени мнението си за Неси.
— Не е нужно да знаеш много — започна той. — Кавендиш няма да ни подлага на изпит за своите трудове. По възгледи той е неопозитивиет, бихевиорист, емпирик. Тодор Павлов казва, че е чисто и просто идеалист, и то закъснял махист на всичко отгоре. Но ти не вярвай на тия работи. Според мен той не е никакъв, макар че понякога има гениални хрумвания. По-сериозен е като социолог, макар че страда от известен обективмзъм. Опитва се да отърве социологията от опеката на идеологията, да я превърне в момче за всичко. Според него безпристрастните изследвания и оценки на социологията могат да служат на всяка идеология, на всеки политически строй като всички други науки, като математиката например.
— Според мен това е елементарно вярно — обади се невъзмутимо Неси.
— Не е, разбира се! — също така невъзмутимо продължи Кирил. — Понякога той бърка статистиката със социологията, макар да не е чужд на проблемите на развитието.
— Тогава според теб какво му е световното? — попита Неси.
— Славата най-малко… Известността… Той е буржоазен учен, който смята, че буржоазната цивилизация неудържимо и завинаги слиза от световната сцена. Препоръчвам ти да прочетеш „Ентропия на световете“, имам я, мога да ти я дам.
— Предпочитам да ми я разкажеш е няколко думи.
— Мъчно е с няколко думи. То е нещо като футурологично изследване за развитието на човешките цивилизации, за тяхното зараждане и умиране.
— Шпенглер?
— Не съвсем. Макар че като Шпенглер приема, че всяка цивилизация живее сама за себе си и умира сама за себе си, без никаква връзка е тия, които я предшествуват или следват. И даже — напротив — смята, че всяка нова цивилизация е толкова по-силна, колкото по-ярко противостои на предшествуващата. В тоя смисъл той приема революцията, и то не като хирург, а като безусловен гробар.
— И това е вярно — измърмори Неси.
— Разбира се, че не е — усмихна се едва забележимо Кирил. — Кавендиш се различава съществено от болшинството западни футуролози. Той смята, че основните беди, които висят над човечеството, не са тия, с които всеки ден ни надуват главите — разрушаването на екологическата среда, изчерпване на ресурсите, свръхнаселението. Основна беда за него са спиране процесите на развитието, изчерпване на човешките цели, превръщането на човека от творец в консуматор. И оттам, според него, пълното изчерпване и опустошаване на човешката душевност и главно на човешките чувства.
Неси помълча един миг.
— Според Кавендиш, какво става е човешкия ум? — попита той неохотно. — Развива ли се, или деградира?
— Едновременно се развива и деградира.
— Това е логичен абсурд! — каза Неси неприязнено.
— Но не и диалектичен. — Кирил се засмя, смехът му бе ясен, но малко злорад. — Умът се развива, естествено, мозъкът увеличава своето абсолютно тегло, увеличава се броят на мозъчните клетки. Но според Кавендиш това е нож е две остриета. Като се разраства, той започва постепенно да подтиска своите естествени стимули. Чувствата, да речем. Въображението. Морала. Естетическите мери, които за него са по-естествени за човека, отколкото инстинктите. Съвсем изчезват интуицията и прозрението като най-висши форми на знание.
— Няма такова знание! — каза кратко Неси.
— За Кавендиш има! Според него умът е безсмислен и безпомощен сам. Лишен от своите стимули, сам, той започва бързо да запада, да се лишава от естествените си жизнени сокове. Постепенно целият човешки живот започва бавно да изстива, да забавя своето движение, настъпва пълна ентропия.
— Ужасно наивно — каза Неси презрително. — На какво основание слага чувствата и въображението извън ума?
— Той не говори за мозъка — отвърна Кирил. — Всъщност никой дурак на тоя свят не знае какво пред ставлява мозъкът. И енергия от какъв тип осъществява неговите най-важни функции. Под ум той разбира спо собността на човека за активно мислене.
Бяха минали десетина минути, а от философа нямаше ни помен. Почакаха още малко, после то потърсиха по телефона в стаята му. И там никой не отговаряше. Нямаше го и ключа му в рецепцията. Кирил сериозно се разтревожи, разшета се енергично по холовете, надникна в бара. Най-сетне го намериха в преддверието на ресторанта, кацнал като водна птица на тънките си сухи крака. Целият бе дребен и сух, но със закръглено меко коремче, спуснато под копринената жилетка. Просто стоеше там е ръце в джобовете на раирания си панталон и зяпаше безсмислено към ресторанта. Около нето се въртяха забързани келнери със своите табли, заобикаляха го учтиво, но той просто не ги забелязваше. Както не разпозна в първия миг и младежите, които озадачено се изправиха пред него. Най-сетпе погледът му се съсредоточи на Кирил, той приветливо се усмихна. Нямаше вид нито на сърдит, нито на виновен.
— Господин Кавендиш, нали трябваше да се срещнем в хола? — запита младежът.
— Тъй ли? — отвърна той разсеяно. — Не е ли все едно?
— Как тъй все едно, господин Кавендиш, ние ви чакаме от половин час.
— Все едно, все едно — бърбореше философът. — Аз тука нещичко размишлявах.
Двамата младежи се усмихнаха едва забележимо.
— А за какво, господин Кавендиш?…
— За портрета на нацията. На вашата нация, искам да кажа. Понякога лицето на човека подсказва повече от неговото примерно и добре обмислено поведение.
— Извинете, но тук всеки втори човек е чужденец — каза безмилостно Кирил.
Но Кавендиш ни най-малко не се смути.
— Все едно, все едно… Това е навярно младият господин Алексиев?
— Да, позволете да ви го представя.
Но Кавендиш дори забрави да протегне ръка — зяпаше го с такова откровено любопитство, сякаш за пръв път в живота си виждаше българин. Навярно беше малко кривоглед, едва забележимо, макар че погледът му бе съсредоточен и проницателен. Едва като седнаха край масата, той каза дружелюбно: