Кралицата на изменниците
Глава 6
Разрешение
Двамата мъже на средна възраст все още бяха в килията си, когато Лоркин се завърна от втория си ден на разпити, но двойката която също бе затворена, я нямаше. Отново му бяха оставили вода, но не и храна. Гладът му пречеше да спи, докато най-накрая не се предаде и не го успокои с магия.
Нямаше представа от времето. Помещението нямаше прозорци, през които да навлиза светлина. Лоркин трябваше да разчита само на рутината на разпитите и на смяната на пазачите, за да брои дните. Когато се събуди, той забеляза, че пазачът е все още на мястото си и го гледа нащрек, но безизразно. Облегнат на стената, Лоркин се развличаше с умствени игри и спомени.
Един звук привлече вниманието му. Приближаваха стъпки. Пазачът се извърна и се изправи. Лоркин въздъхна тихо и също стана, приготвяйки се за поредния ден на разпити и глад.
Вместо това се появи роб, който носеше поднос с купа, къшей хляб и чаша. Сърцето на Лоркин се изпълни с надежда, когато пазачът огледа всичко и пристъпи към килията му, за да отвори вратата.
Робът влезе вътре с наведени очи, остави подноса на пода и излезе навън.
Пазачът се спря, огледа замислено Лоркин и отново заключи вратата. Младият мъж го изчака да се върне на мястото си преди да се приближи до подноса. Вдигна го и го отнесе в дъното на килията.
Купата беше пълна със студена, тъмна на цвят супа. В чашата имаше вино. Не се виждаха никакви прибори.
„Ако са отровни, няма да разбера, докато не ги изям. Досега не ми се е налагало да изцелявам отрова. Това ще използва по-голяма част от силата на Тивара. Да рискувам ли? Достатъчно ли съм гладен?“
Парченцата в супата се бяха утаили и над тях бе останала сравнително прозрачна. Но утайката не образуваше равен слой на дъното, а се беше събрала около нещо. Нещо квадратно и тънко. По гърба го полазиха тръпки.
Усещайки погледна на пазача, той извлече мъничко магия и я използва да разчисти частичките от предмета. Супата се поразмъти от лекото разбъркване, но скоро всичко се успокои достатъчно, за да може той да потвърди опасенията си.
Предметът беше лист хартия.
„Възври супата за прочистване. Хлябът добър. Виното лошо“.
Отдолу имаше заврънкулка. Това можеше да са набързо надраскани инициали, но Лоркин разпозна един от шифрованите сигнали на Изменниците, за които му бяха казали да внимава.
„Те знаят, че съм тук — помисли си стой и го заляха облекчение и надежда. — Ще ме измъкнат от затвора“. Но докато тази мисъл минаваше през главата му, той вече знаеше, че не може да очаква толкова много от тях. Затворът се намираше под самия дворец и бе охраняван от ашаки и независима, изключително лоялна класа от стражи, която съществуваше само на това място.
Но въпреки това се почувства добре, разбирайки, че Изменниците се опитват да му помогнат. Той извлече още от магията си и накара супата да заври. Това обясняваше донякъде защо пазачът го наблюдаваше толкова напрегнато. Все пак Лоркин изпи бавно супата, като непрекъснато наблюдаваше поведението на тялото си, в случай, че бележката се окажеше лъжа. Хлябът беше стар, затова той го топеше в супата да омекне.
Не докосна виното. Дали онзи, който го беше отровил, щеше да се зачуди защо Лоркин не го е изпил, или просто щеше да предположи, че магьосникът не е искал да замайва главата си преди разпитите?
Скоро след като приключи с храненето си, робът се върна за подноса. Лоркин го подаде на мъжа. Робът вдигна глава и срещна погледа му.
— Лорд Денил каза, че крал Мерин иска да им кажете всичко — едва чуто прошепна мъжът.
Лоркин кимна, за да покаже, че го е разбрал, и се извърна гърбом, за да не види пазачът усмивката му.
„Като че ли ще повярвам на това! Сигурно ме мислят за глупак, ако смятат, че ще приема заповед от някой друг, освен от самия Денил. Дори ако… Трябва да допусна, че Денил е бил изнудван или заплашван“.
Разпоредителят Оусън беше дал парола на Лоркин, в случай, че сачаканците опитат нещо такова. Лоркин наложи отново сериозно изражение на лицето си, облегна се на стената и зачака пристигането на сачаканеца, който щеше да проведе поредния разпит.
Столовата вибрираше от шумове, макар обедното хранене да бе приключило преди доста време. Внезапната отмяна на следобедните часове, докато цялата Гилдия се събираше на Съвет, събуди в учениците смесица от лекомислено веселие заради неочакваната свобода и развълнувано любопитство към причината за събранието.
Лилия вече знаеше каква е причината, но никой не я попита, а и тя си имаше доста по-важни неща, за които да се притеснява. Като например да осигури храна за Сери, Гол и Аний, както и да ги снабди с масло за лампата и свещи. Лилия реши, че Джона, прислужницата на Сония, е ключът към доставянето им. Трябваше да намери начин да убеди жената да донесе по-голямо количество от тези неща в стаите на Сония, без да събужда подозрения.
Беше лесно да отнася малки предмети в тунелите. Лакираните кутии, които прислужниците използваха, за да разнасят храната, можеха да бъдат спускани с помощта на магия през отвора в стената на стаята на Сония. Обаче по-големите предмети, като например цели мебели, нямаше да се съберат в тясното пространство. Може би трябваше да използват другите входове към тунелите. Тя беше чула, че има още няколко такива в Университета.
Но дори и да намереше друг път навътре, по голямата част от мебелировката на Гилдията бе стара и ценна, така че изчезването й сигурно щеше да бъде забелязано. Мебелите на прислугата може да не бяха толкова ценни, но слугите живееха далеч от районите, посещавани често от магьосници и ученици. Ако Лилия се разхождаше край жилищните им посещения или дори влезеше в някоя от кухните край Столовата, тя щеше да изпъква като, както майка й обичаше да казва, „принцеса на просяшки бал“.
„Трябва да намеря разни захвърлени неща, които никой не използва. Сигурно ще са счупени, но предполагам, че можем да ги поправим. Може да се наложи да ги разглобим и после отново да ги сглобим, след като ги внесем в тунелите. Ще ми трябват дъски и пирони — както и някои инструменти. Хм, може дори да се наложи да вкараме вътре дъски и да сковем от тях съвсем нови мебели“.
— Виж, това е черната ученичка.
Думите бяха произнесени на висок глас, някъде наблизо. Лилия вдигна глава и срещна погледа на говорещия. Името му беше Бокин, висок ученик с нисш произход, който обичаше да тормози по-слабите от него. Никой от селяците не възразяваше на глас, защото той имаше куража да изскача и на снобите.
Бокин се спря и се облегна на съседната маса, обграден от обичайната си групичка подмазвачи. Тя се съмняваше, че някой от тях го харесва наистина. По-скоро не искаха да се превръщат в негова мишена.
— Да си убивала някого напоследък? — попита той и устните му се разтеглиха в подигравателна усмивка.
Тя наклони глава настрани и се престори, че размишлява.
— Всъщност не.
— И сега какво ще правиш, когато Черната магьосница Сония заминава? — Той се оттласна от масата. — По цял ден ще си сама у тях. Намерил ли си нова приятелка? Или си решила този път да опиташ как е с мъж? — Той се приближи с наперена стъпка до масата й и приближи слабините си до лицето й. — Искаш ли да ти покажа какво си изпуснала?
„Значи знаят, че Сония заминава“. Лилия се облегна назад и го погледна. Предполагаше, че някой ще се възползва от ситуацията, но не очакваше да се случи толкова скоро.
— Досега не си проявявал интерес. — Тя се изправи бавно, застана така, че лицето й да се приближи до неговото, и го прогледна право в очите. — Сигурно черната магия е променила мнението ти. Привлича те, нали? Тръпката на опасността. Казаха ми да внимавам за хора като теб.
Той отвори уста да каже нещо, но тя го хвана за лицето, впивайки пръсти в брадичката му. В същото време го блъсна с вълна от магия, принуждавайки го да отстъпи със залитане назад, преди изобщо да успее да вдигне бариера, за да се защити. Лилия отиде до него и го притисна към ръба на съседната маса.