Тринадесетият съдебен заседател

Сега обаче Том нямаше срещу кого да насочи гнева си и стоеше здраво стъпил на земята, свиваше юмруци, дишаше тежко.
— Е… — промърмори той и затърси отговора на нещо в застлания с линолеум коридор. — По дяволите!
— Ще трябва да се справим със ситуацията — отбеляза Лайтнър. — Положението е тежко и е напълно нормално човек да се ядоса… Ние всички понякога се ядосваме…
Харди погледна Фримън. Всяка професия си има жаргон. Може би в обкръжението на Лайтнър това минаваше за нормален разговор… Но Нанси имаше друга грижа, не се интересуваше нито от гнева, нито от жаргона.
— Не могат да поискат… — не успя да произнесе „смъртно наказание“ — … на дъщеря ми, нали? — Всеки миг можеше да се разплаче, стискаше ръката на мъжа си.
Харди реши да отклони вниманието от Фримън, да разпредели напрежението по-равномерно.
— Госпожо Дистефано, още сме твърде далеч дори от началото на делото, да не говорим за произнасянето на присъдата и наказанието. Засега е излишно да се тревожим за това.
— По-добре е да се тревожим, при това сериозно! — извика Том. — Ако сега не вземем мерки, ще се случи!
— Том? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — попита Харди.
— Да. Знам! — отговори Том. — Знам, че хора като нас не могат да се надяват на честен съд. Не можем да се преборим с тях.
— С тях? Хора като вас? Какво имаш предвид?
— Бедните хора, работещите хора, по дяволите. И онези, които имат мангизи.
— Дженифър също има пари, Том — отбеляза Фил.
— Не са нейни, татко. Знаеш го. На Лари са. Затова е цялата работа, а всичко останало е блъф. Искат да си върнат мангизите, това е.
— Кой иска? — учуди се Харди.
— Нямат намерение да я приемат при тях, нали? Тя е от друго тесто… Точно както ни отряза Лари. Само че Джен се опита да си пробие път. Омъжи се за смахнатия доктор, караше лъскава кола, мъчеше се да стане една от тях. Те не прощават такива работи. Идват и ти виждат сметката, това е.
— Никой не иска да й види сметката, Том.
— Майко, ти не разбираш нищо… Хващаш се на лъжите им. Нали затова сме на този хал…
— Том, престани! — намеси се Фил и застана между жена си и сина си, но Том се зае с него:
— О, да, разбира се! Ти си готов да изтърпиш всичко, нали, татко?
Стана за миг — ръката на Фил полетя и се стовари върху лицето на Том високо над бузата. Звукът отекна във фоайето.
— Не смей да ми държиш такъв тон!
Мъжете бяха настръхнали, Нанси се вмъкна между тях. Разплака се. Том отстъпи назад и вторачи гневен поглед в родителите си.
— Майната му! — изсумтя той най-накрая, обърна се и хукна по коридора.
— Съжалявам за сина си — каза майката на двамата адвокати. — Мисли си, че светът…
Това беше моментът. Гардът бе свален и Фримън реши да се възползва. Зае се с Фил.
— Често ли се виждахте с Дженифър, господин Дистефано? Ходехте ли си на гости?
— Да… да, разбира се. Тя ми е дъщеря. Затова сме и тук днес.
Фримън се обърна към госпожа Дистефано.
Тя обаче поклати глава.
— Не сме ги виждали от години.
Фил се опита да заглади положението.
— Е, Лари беше много зает, винаги. Не че не сме…
Нанси го прекъсна:
— Лари не я пускаше, Фил. Изобщо не се виждахме с тях. Никога.
Харди, Фримън и Лайтнър проследиха с очи родителите на Дженифър, които тръгнаха като попарени по коридора. От една от вратите зад тях излязоха момче и момиче — засмени и прегърнати. Може би Томасино току-що бе оставил единия от тях на мира.
— Е, каква е защитата, докторе? — обърна се Фримън към психиатъра.
Отпуснат, с ръце в джобовете, Лайтнър нямаше нужда да се замисля. Кимна към коридора, където изчезнаха родителите на Дженифър.
— Разстроени са, не мислите ли? Може да се очаква.
— Може да се очаква — повтори Харди. Тръгнаха през тълпата към асансьорите. Харди и Фримън смятаха да се качат горе, за да се видят с Дженифър — да разберат, дали имат клиентка.
Лайтнър клатеше глава.
— Току-що получихте нагледен урок. Поколения… Бащата бие майката и децата. Децата бият собствените си…
— Кой кого бие? — учуди се Фримън.
Лайтнър спря.
— Не, не… Имах предвид Лари, разбира се.
— Лари е биел Дженифър? — Това беше нещо ново за Харди. Вероятно и за Фримън. Може би не и за Пауъл. Все едно, Дженифър не го бе споменала.
Фримън разсъждаваше една стъпка напред.
— Ако говориш за „подпаленото легло“, мисля, че детето ще представлява проблем.
„Подпаленото легло“ набираше все по-голяма скорост сред юридическите кръгове като валидна защита при убийство. Вече в няколко случая съдебните заседатели бяха оправдавали малтретирани съпруги, убили половинките си — нещо като самозащита, независимо че може да са го извършили в период на относително спокойствие — когато побойникът е заспал. Това бе твърде далеч от нормалните схващания за самозащита, според които е задължително да се установи непосредствена опасност за живота на обвиняемия.
— А защо Мат да е проблем? — попита Лайтнър.
— Защото малтретираните съпруги не убиват децата си — отговори Фримън. — Ако Дженифър изобщо е малтретирана съпруга.
— _Била е._ Станало е непреднамерено, случайно.
— Трудно ще го пробуташ на съдебните заседатели.
— Мислиш ли, че тя го е направила? — попита неочаквано Харди.
Лайтнър сякаш за първи път се замисли внимателно над отговора си.
— Имала е причини.
Това не допадна на Харди. Още един човек, при това нямащ нищо общо с обвинението, изказва „компетентно мнение“, че клиентката му е „имала причини“ да убие мъжа си.
— Защото мъжът й се е отнасял зле с нея?
— Разбира се — добави Лайтнър веднага, — това, че е имала причини, не означава, че го е направила.
— Какво точно искате да кажете? — вгледа се в него Харди.
— Във всеки случай не искам да кажа, че тя го е убила. Може би трябва да се запознаете с литературата по въпроса. В положението на Дженифър, човек може да изпадне в умопомрачение, което е разбираемо. Казвам, че ако това се е случило с нея, ако наистина е била жестоко малтретирана, както подозирам…
— Струва ми се, че току-що казахте…
— … тогава всичко това трябва да е централна част от защитата й. Не казах нищо повече, господин Харди.
Прикрива я от две посоки, помисли си Харди.
Асансьорът пристигна.
— Ние сме нагоре — отсече Фримън, за да се отърве от него, после омекна. — Благодаря за информацията.
— Няма защо. Ако имате нужда от мен, обадете ми се, когато пожелаете. — И Лайтнър изчезна зад затварящите се врати.
 *
Зачакаха да доведат Дженифър в женската стая за свиждане. Фримън започна да прелиства папката, а Харди седна от другата страна на малката масичка и се загледа през прозореца. Една надзирателка подреждаше документи в древния канцеларски шкаф.
— Знаеш ли… — Не се обърна. — Човек с твоята чувствителност би трябвало да се справи с това сам. — Беше се наложило да убеждава Харди да се върне на седмия етаж. Мястото никак не беше приятно.
— Още не съм се запознал с нея.
— Току-що го направи, не помниш ли? В голямата стая със съдията. — Фримън вдигна мътните си очи. Харди се приближи до масата и застана до него. — Знаеш ли, убеден съм, че всеки, всяка нощ трябва _поне малко_ да поспи.
— Спя достатъчно — изръмжа Фримън.
— Но не изглеждаш добре.
— Слушай — смени посоката, — може изобщо да не поемем това дело. Искам го, не ме разбирай криво, но не бих я обвинил, ако ме разкара още сега. Не мога да кажа, че срещата ни беше топла. Именно заради това те взех със себе си. Поради някаква неизвестна причина, ти й допадаш. Поне в началото можеш да омекотиш нещата. Някога ти го обяснявах.
— Помня. Дори те разбрах.
— Е, и?
— Просто се мъча да те разведря, Дейвид. Вече загубихме един привърженик долу… Ако искаме да поемем делото, май ще трябва да сме малко по-любезни.