Тринадесетият съдебен заседател

Фримън направи физиономия, но все пак успя да се усмихне уморено.
— Аз не си падам по любезностите. Затова ми трябваш ти.
Първите минути на срещата течаха. Дженифър седеше напрегнато и не каза нищо, докато Фримън й обясняваше положението с пускането под гаранция — че в сериозно дело като нейното, никой адвокат не може да направи чудо. Това беше и нещо като предварителен пазарлък — призванието на Фримън бе да защитава подсъдими, но освен това така той си вадеше и хляба, и се чувстваше длъжен да уточни точно докъде се простират задълженията му, преди да продължи. Но Дженифър искаше от него единствено да обжалва отказа за пускане под гаранция.
— Нима искате да остана _тук_?
Харди стоеше край вратата с ръце в джобовете. След нощта, прекарана в затвора, желанието на Дженифър да излезе под гаранция само се бе изострило — разбираемо.
Фримън скръсти ръце на масата пред себе си и отговори съвсем тихо:
— В никакъв случай, госпожо Уит. Но трябва да се съобразяваме и с реалността, а в случая става въпрос за пари.
— Пари! Нещата се оправят само с пари, нали?
За миг на Харди му се стори, че тя говори като брат си.
Фримън разпери ръце. Според него парите често се оказвали най-важното. Чувствал се задължен да й разясни положението още сега, колкото и неприятно да е.
— При обжалването могат да определят гаранция от един милион. Това означава сто хиляди, за да ви отпуснат заем, плюс разноските по обжалването. Ако не сте в състояние да съберете толкова пари, възможно е да ви назначат и служебен защитник.
Тя хвърли бърз, уплашен поглед към вратата.
— А защо не вие и господин Харди?
Фримън улови ръцете си.
— Честно казано, хонорарът ни… това е мое решение, ще бъде двеста хиляди. Никой не би се съгласил за по-малко. Ако не успеете да съберете толкова пари, ще трябва да ви назначат служебен защитник.
Той смяташе, че е най-добре в началото да се държи откровено до бруталност. Беше уверен, че е по-добре за клиента да му покажеш грубата си страна, за да има представа какви проблеми можеш да създаваш на своите хора и да си направи изводи как би изял с парцалите враговете си. Отдавна бе престанал да се пита дали не греши някъде с това разсъждение — нямаше време за такива работи.
— А служебният защитник не може ли да е всеки адвокат?
— Не. Трябва да е одобрен от съда. При такова сериозно дело се иска значителна компетентност.
— Значителна компетентност — промърмори Дженифър и поклати глава.
— Съжалявам, но нещата стоят така.
— Става дума за _живота ми_!
— Дейвид… — Харди почувства, че трябва да се намеси. Нещата, които наговори Фримън, може би бяха важни и дори верни, но парите не бяха чак толкова съществен фактор за него за него самия, а подозираше, че и за Дейвид, колкото и убедително той да твърдеше обратното.
Възрастният мъж вдигна очи.
— Какво?
— Ела навън за минутка.
Оставиха Дженифър край масата в малката стаичка и излязоха навън, в пустия коридор. Затворническите звуци тук се чуваха по-отчетливо. Харди заговори веднага:
— Какво ще кажеш да се уточним за парите по-късно?
— Кога?
— По-късно.
— Въпросът трябва да се реши, Диз. За нея няма да е от полза, ако се наложи да сменя адвокати. — Почеса се по бръчките около дясното си око. — Ако се окаже, че не може да плати, няма да е етично да започваме. Просто се опитвам да изясня нещата в самото начало.
— Тормозиш я, това правиш.
— Така или иначе, трябва да разберем и то веднага. — Потупа Харди по рамото. — Слушай, знам, че делото е добро. Дявол да го вземе, бихме могли да го поемем безплатно само заради рекламата, но преди това искам да знам с какво си имам работа и сега му е времето да науча. После… е, ще се компенсирам пред нея. — Наклони леко глава. — Хайде да влизаме. Ще се държа мило и любезно.
Фримън седна срещу Дженифър.
— С господин Харди съжаляваме, че ви подлагаме на всичко това, Дженифър, но трябва да знаем какво е финансовото ви състояние. Ще се окаже полезно за по-нататъшната ни работа.
Мускулите на челюстта й потрепваха, но лицето й продължаваше да е безизразно.
— Ами… струва ми се, че парите няма да са проблем… Нали има застраховка…
Фримън поклати глава.
— Не, Дженифър. Ще блокират застраховката, докато не свърши процеса. Ако ви признаят за виновна, няма да платят.
Харди не повярва на очите си — дали наистина тази жена се опита да се усмихне?
— Но вие ще им попречите да ме признаят, нали?
Фримън пак поклати глава.
— Боя се, че не съм склонен да заложа хонорара си, Дженифър. — Харди си помисли, че Дейвид наистина не го бива да се държи любезно. — Да не мислим за застраховката. Нещо друго, освен нея?
Дженифър обясни, че са живели в къщата си пет години, но са я купили скъпо, малко преди пазарът да замре. Може би струвала около седемдесет хиляди или малко по-малко. Ако се намери купувач. Имали малко акции, за още шейсет и пет хиляди. Мебели, някакви бижута, две коли. Разпродажба на смешни цени, помисли си Фримън.
— А какво става, ако ти позволят да излезеш под гаранция и… как се казваше… вземеш, че се пръждосаш? — попита Дженифър. — Теоретично.
— И през ум да не ви минава! Гледайте да не ви чуе някой, когато питате такива неща! Предупреждавам ви, тук, в затвора, не трябва да говорите с _никого_ за _нищо_! Това е един много добър безплатен съвет. Ако ви хванат, след като се „пръждосате“, ще загубите парите за гаранцията. _Всичките._ А след известно време ще ви хванат. Повярвайте ми. После никога вече няма да намерите човек, готов да ви даде заем за гаранция и а) ще убедите цялата съдебна система, че сте виновна, второ…
— „Б“ — поправи го Харди.
— … и второ, ще настроите всички срещу себе си, а това е много лоша идея. И през ум да не ви минава!
— Не че е пусната под гаранция, за да избяга — припомни Харди.
— Ей, да не би да сте репетирали всичко това? — попита Дженифър.
Фримън започна да драска в бележника си.
— Ето какво получих — каза той след малко. — Дори и да не обжалвате решението за гаранцията и продадете къщата заедно с всичко в нея, пак няма да имате достатъчно. Искаме да ви помогнем, но ще трябва да уведомя съдията, че се оттегляме от делото.
Дженифър го погледна.
— Има още… — каза тя. — Има още една сметка.
Фримън престана да прибира нещата си. Харди дръпна един стол и го възседна.
— Каква е тази сметка?
Дженифър сведе очи и преглътна. Очевидно бе неспокойна.
— Някога… струваше ми се, че с Лари нещата няма да тръгнат, разбирате ли? И си помислих. Че ако… че ако се наложи да заживея сама, с Мат… искам да кажа… — Дженифър изгледа единия, после другия. — Искам да кажа, че реших да спестя нещо, за Мат и мен. За всеки случай…
— За какъв случай? — Фримън не отделяше очи от нея.
— Ами… както казах… ако нещата не тръгнат. Ако се беше наложило да се махна или нещо такова…
— От какво да се махнете? — Фримън си спомни какво каза психиатърът Лайтнър за малтретираните съпруги.
— Не мислех, че вашият съпруг ви е малтретирал — намеси се Харди. — Не споменахте такова нещо.
Дженифър вдигна ръка към лицето си, сякаш за да напипа някогашна синина.
— Не, не е… но, все пак, имах чувството, че един ден тези пари ще са ми нужни.
Най-накрая обясни — в продължение на девет години заделяла по малко настрана. Въпреки че Лари контролирал всичко, намерила начин да взема „малко от тук, малко от там“ — от парите за играчки, дрехи, храна, ремонт на къщата… всичко. Заделяла почти по хиляда на месец и се научила да влага пари в рискови акции, така че в момента разполагала с около триста хиляди — недокоснати, в брой.
— Е — кимна Фримън, — ако все още държите на нас, госпожо Уит, ще поемем делото ви.
Харди не се усмихна. Разкритието на Дженифър, колкото и правдоподобно да звучеше, го обезпокои. Би предпочел да не знае за това, честно казано. Но реалността си е реалност и никъде не бе написано, че нещата трябва да са черни или бели за удобство на Дизмъс Харди.