Тринадесетият съдебен заседател

— Някой друг, който не се е спогаждал с Лари? Какво ще кажете за Том? — Явно избухливият брат на Дженифър го бе впечатлил.
Пак се стресна, едва не подскочи. Седеше и мигаше, сякаш й бяха ударили шамар.
Фримън не обърна никакво внимание на реакцията й.
— Какви бяха отношенията им с Лари?
Сви рамене.
— С Лари не виждахме Том често. Толкова се заяждаше…
— За пари?
— Не знам точно за какво. Може да ме е ревнувал от мъжа ми. — Видя как я погледна Фримън и побърза да се поправи: — Не, нямах предвид такава ревност… Наистина, за каква ме смятате?
Харди се зачуди, дали и Дейвид си мисли същото като него — че тази жена всъщност зададе добър въпрос: „Наистина, за каква ме смятате?“ Трябваше да получат отговор.
Фримън пак се наведе напред.
— Дженифър, кажете ми каква ревност изпитваше Том. Достатъчна, за да убие Лари ли?
Театърът, ако беше такъв, изведнъж престана. Престанаха и нервните движения на пръстите.
— Струва ми се, че Том се ядосва заради живота, който води. Не е имал пари, не е посещавал колеж. Смята, че не е имал шанс и наистина не е имал, но това не означава, че…
— Като баща ви ли?
— Да. Мисля, че точно от това се страхува Том… че един ден ще свърши като татко. Само че татко никога не се е лакомил за повече, отколкото има. Освен всичко друго, по онова време е било много по-лесно да си купиш къща, дори и да си обикновен работник… И баща ми е бил напълно доволен. Струва ми се, че за Том тя е нещо като затвор. Аз също се чувствах донякъде така, само че се махнах.
— Какво работи той? Имам предвид Том.
— Няма постоянна работа. Понякога кара електрокар. Друг път се хваща в строителството… Каквото намери.
— И е ненавиждал Лари и вас, задето имате пари?
— Нямахме чак толкова много, но мисля, че да. А мен и затова, че не съм ги изработила.
Кимна укоризнено, сякаш се караше на брат си.
— Но сега вече имате?
— Моля?
— Имате пари. Доста пари.
Прехапа устна — може би не разбираше какво иска да каже Фримън? Или разбираше твърде добре?
— Какво общо има това с Том?
— Може би е искал да вземе малко назаем, а Лари не се е съгласил да му даде. Ако Лари го няма, шансовете му да се спогоди със сестра си са по-големи.
Поклати глава.
— _Не._
Фримън отново записа нещо. Харди реши, че ще е най-добре да провери няколко алибита. Може би и Глицки би могъл да порови малко… Ейб често казваше, че много обичал да върши едно или друго зад гърба на управлението — това разнообразявало иначе скучния живот на полицая.
Фримън сложи жилестите си ръце върху ръцете на Дженифър.
— Знаете ли какво… Аз съм по-мек и деликатен, отколкото ще бъде който и да било прокурор. Дженифър, та ние още не сме стигнали до истински трудните въпроси! Тези са във ваша полза. Прокурорът няма да се държи така.
Тя се обърна леко настрани и предната част на дрехата й се изпъна. Имаше хубав профил. Усмихна се леко — дали пак не търсеше някакъв ефект?
— Просто умирам от радост. Нямам търпение да чуя трудните.
— Добре. — Фримън отдръпна ръцете си. Усмивката му не беше приятелска. — След като нямате търпение, да започваме… Имали ли сте извънбрачни връзки?
Така се стресна, че лицето й едва ли не заприлича на карикатура.
— Какво? Кога? С кого?
— Когато и да било. С когото и да било.
Впери поглед в него.
— Не. Разбира се, че не. _Категорично_ не!
— Кога?
— Какво кога?
— Кога не сте имали извънбрачни връзки?
Но вече й бяха прилагали този номер. Изгледа го още веднъж.
— Кога престанахте да биете кучето си, нали? Господин Фримън?
Отговори хладно:
— Понякога помага.
Дженифър взе чашата си, пресуши я и се вгледа в студените остатъци на дъното.
— А понякога — не, господин Фримън.
На Харди отново му се прииска да не беше казвала нищо… Да не би да намекваше, че ако тези номера можеха да минат, щяха да научат истината? Или чисто и просто познаваше играта им и въпреки това не лъжеше?
Фримън прибра нещата си в чантата.
— Е — каза той, когато свърши, — за начало стига толкова. Нека смелим тази информация и ще се видим утре.
— По кое време? — попита тя.
Фримън сви рамене.
— Когато ви е удобно, Дженифър.
Сега страхът пролича… Страхът, че ще остане сама и от изпитанието, което я очакваше.
— Тогава по-рано, става ли?
Фримън я потупа по рамото.
— Още с пукването на зората.
 7 
В седем часа Харди взе една бира и седна да чака жена си в „Литъл Шамрок“ — барчето на 9-а улица и Линкълн, което притежаваха с Моузес Макгайър, брат на Франи. В сряда по традиция излизаше с нея. Това бе „тяхната вечер“.
Преди да се върне към правото, Харди бе работил цяло десетилетие като дневен барман в „Шамрок“ — след времето, прекарано в областната прокуратура, когато ентусиазираният млад юрист, женен за съдийска дъщеря, изграждаше семейство — той, Джейн Фаулър и синът им Майкъл.
Никой не бе очаквал, че на петмесечна възраст Майкъл ще се изправи, така че Харди и Джейн не бяха обърнали внимание, че оставят преградите на креватчето свалени. Тази небрежност им отне бебето. Бе успяло да се прехвърли през преградата и бе паднало на главата си. Падането причини смъртта му.
След това светът на Харди постепенно рухна — външният и вътрешният. Сега, вече женен за Франи, не се стремеше да си възвърне загубеното — то си бе отишло завинаги. Имаше надежда, някакво бъдеще. Смисълът? Не беше в неговия стил, но нямаше много дни, в които да не си спомня колко празен бе животът му някога и колко по-различен е сега.
Не му беше ясно каква връзка има всичко това с обръщането на сто и осемдесет градуса в професията, но бе сигурен, че има такава. За първи път пое защитата на обвинен в убийство предната година, защото бе убеден, че е невинен. Помогнаха му няколко обстоятелства — неопитният съдия, който му позволи да изложи недопустимо широки аргументи, свръхамбициозният прокурор, който не бе изпипал своите, собственото му желание да спечели на всяка цена чисто и просто от яд към бюрокрацията в прокуратурата… Поради всичко това и защото се бе оказало, че някой друг е извършил убийството, той спечели. Сега, след като цял живот бе представял обвинението, отново бе застанал от другата страна на барикадата.
— Няма нужда да се извиняваш — обади се Моузес Макгайър. — Сърцето ти кърви и това е разбираемо. Оставаш си член на семейството. Ние те харесваме и така.
Харди си погледна часовника.
— Къде се бави Франи?
Моузес разклати питието си.
— Вероятно е тръгнала насам и ще те спаси от необходимостта да защитаваш практически незащитимата си позиция.
— Каква незащитима позиция?
— На защитник. — Моузес вдигна нагоре кривия си пръст. — Аха. Сам си ми го казвал. Многократно.
Чу се да заявява, че не е сигурен дали Дженифър Уит е виновна. Или невинна. Дяволски неприятно усещане.
Моузес изсумтя.
— Отново ще цитирам надежден източник, който освен всичко друго в този момент седи пред мен: „Щом някой е стигнал до ареста, значи го е извършил“.
Харди се усмихна.
— Когато го казах, бях незрял, безсърдечен юноша.
— А сега си зрял?
— Разбира се. Ожених се за сестра ти, грижа се за семейство, установих се. Аз съм образцов гражданин, а понякога тях ги арестуват без да има причина.
— Често ли?
Харди се замисли, но не можа да измисли подходящ отговор в своя защита.
След като спечели спора, Моузес кимна и отиде в другия край на бара, за да побъбри с няколкото редовни клиенти. Заведението в сряда се оживяваше след девет. Харди продължи да пие бира.
Преди няколко години би казал, че не е на чиято страна би трябвало, но сега нямаше това чувство. Можеше да обясни на Моузес какво става след като в полицията няма достатъчно хора и всички са преуморени, а пък прокуратурата е жадна за „бройки“. Допускаха се грешки, ядът, мързелът и некомпетентността вземаха връх. Е, не често, но не и рядко. И вече му се струваше, че тъкмо затова е там — когато истината има остра нужда от показно дело, а нерядко имаше нужда тъкмо от това, той да участва. Баланс на силите. Човек срещу машина — бюрокрацията в прокуратурата не бе нищо друго. Ейб Глицки му бе казал, че притежава трагичен недостатък — изпитва фундаментална нужда да възстановява порядъка в хаотичния космос. Глицки имаше развинтена фантазия. Не беше сигурен, че може да стигне толкова далеч, но, дявол да го вземе, имаше нещо.