Тринадесетият съдебен заседател

— Аз не искам — намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички — симпатична латиноамериканка с миловидно лице. — Ще стоя тук колкото може повече.
— Искаш да стоиш тук?
Роузи стрелна Дженифър с черните си очи.
— Искам да съм някъде, където няма да ям бой.
— Чул те Господ — каза Мерседес. — Амин.
— Ако ме пуснат — продължи Роузи, — още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. — Лицето й просветна. — Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.
Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.
— Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. — Чукна леко масата с палката си и присви устни. — Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.
Дженифър чу името си по високоговорителя.
Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно — единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:
— Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.
— И какво?
— Какво какво, Дженифър?
— Какво ще стане, след като свършат.
— Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.
— А не могат ли да наемат обществен защитник?
— Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.
— Ами ако не споменем… тайната ми сметка?
Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.
— Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.
Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.
Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:
— Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?
Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.
— Проблемът е, че ако ви наема, няма да имам с какво да платя гаранцията, нали? — прошепна Дженифър след малко.
В началото Харди дори не го възприе. Само преди минута Дженифър Уит беше съкрушена. Или така изглеждаше. Сега погледът й беше ясен, бе вдигнала глава.
И Фримън забеляза. Тази дама определено не беше глупачка. Изведнъж атмосферата в малката стаичка стана напрегната. Харди стоеше настрана, но Фримън се наведе към Дженифър.
— Добре — каза той. — Добре.
— Какво добре? — Клиентката им се отдръпна назад и отпусна ръката си зад облегалката на сгъваемия стол.
Фримън не обърна внимание на въпроса й.
— Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?
Дженифър срещна погледа му мълчаливо.
— Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.
— И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?
Фримън кимна.
— Боя се, че е така. — А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.
Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.
— Ще трябва да помисля върху това малко повече.
Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.
— Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?
— Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?
— Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.
— А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…
— И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.
Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…
— Не знам…
Харди почувства, че трябва да каже нещо.
— Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?
Тя кимна замислено.
— Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?
— Диз, няма значение — намеси се Фримън. — Не сега.
Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:
— По дяволите, Дейвид! За мен има! — Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: — Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!
Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.
— Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?
В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:
— Не, ако не си го направила!
— Не съм.
Харди се изправи.
— Добре тогава.
Фримън извади от чантата си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне преди месец:
— Е, Дженифър, да се залавяме за работа.
 10 
Харди допи кафето си при Лу Гърка и реши, че това ще е обядът — отдавна беше загубил надежда, че ще изпълнят поръчката му. Жената на Лу беше китайка и готвеше сама — понякога превъзходно, винаги неповторимо, — но днес явно не беше в настроение.
След близо двучасовия разговор с Фримън и него, Дженифър продължаваше да настоява, че е невинна. Нямаше да се признае за виновна, дори и да се споразумееха с прокурора. Това само по себе си не беше зле. Поне отпадаше несигурността. Принуждаваше адвокатите си да се придържат към класическата, пасивна стратегия на отричането — при всяка възможност да демонстрират слабостите в аргументите на обвинението, чиято задача беше да докаже вината. Фримън щеше да пледира, че то не е в състояние да се справи.
Само че в действителност нещата не бяха толкова прости. Както се опитаха да обяснят на клиентката си, твърденията на обвинителите не бяха никак неподплатени. Разполагаха с веществени доказателства, предполагаем мотив, дори очевидци. Мъчеха се да я убедят, че не става дума за някаква политическа или друга вендета. Никой не бе тръгнал да отмъщава на Дженифър Уит. При предварителния процес съдебните заседатели бяха стигнали до извода, че има достатъчно основания да я обвинят, нищо не пречеше съдебните заседатели при същинския процес да стигнат до извода, че е виновна.