Тринадесетият съдебен заседател

Обвиненията във връзка с първия й съпруг, Нед, още повече влошаваха положението. Онова беше станало отдавна наистина, но пък подобно съвпадение — особено като се вземат предвид солидните застраховки и в двата случая — нямаше да остане незабелязано и трудно можеше да се оспори.
В същото време обаче позицията на Дженифър осигуряваше на Фримън стратегия, а на Харди — конкретна посока. Можеха да следват само една, изпитана с времето и истинска пътека. Да открият дупките, ако не фактите, и да ги запълнят с контрааргументи.
 *
Мъглата се бе вдигнала, но за сметка на това — за да не може Сан Франциско да се наслаждава на слънчевата топлина — бе излязъл вятър откъм океана. Харди стоеше на външната стълба на четвъртия етаж на съдебната палата и се вслушваше във виенето му в отсрещния строеж — бъдещия затвор.
Ейб Глицки отвори вратата, излезе и огледа намръщено прашните вихрушки и носещите се по улицата хартии.
— Имам хубав кабинет на няколко крачки оттук. Забрави ли?
— Там е Пауъл.
Глицки кимна.
— Точно така. Това е работното му място. Не и твоето, бих добавил. Защо всъщност се намираме тук, Диз?
— Провеждаме тайна среща, Ейб. Питах се дали не би искал да се повозиш с мен.
Глицки бе бръкнал в джобовете на якето си. Между устните му се показа редица бели зъби.
— В средата на седмицата, в средата на работния ден… защо не? Просто ще се измъкна и толкова. Никой няма да забележи. И без това в момента не правя нищо.
— Ейб, искам да ме предпазиш от едно престъпление. Ако го извърша и ме хванат…
— Ако го извършиш и те хванат…
Харди го спря.
— Моля те, Ейб, намирам се на кръстопът в живота и кариерата си. Ако извърша това престъпление и ме хванат, ще ми отнемат разрешителното за работа, ще ме уволнят, Франи вероятно ще поиска развод, децата ще живеят със съзнанието, че баща им е криминален тип. И сега животът ми сякаш минава като на филмова лента пред очите ми…
— Пред очите ти. — Глицки поклати глава в поредния порив на вятъра.
— Хайде — подкани го Харди, — няма да ти отнеме и час.
— Защо върша всичко това? — попита Глицки.
— Мисля, че изпитваш вътрешна нужда да докажеш себе си. Понякога се безпокоя за теб. Наистина. Мъж на твоята възраст…
— Моята възраст е и твоя възраст.
— Знам, но аз съм по-млад. И изглеждам по-добре. Странно е, но е истина.
Глицки присви устни.
— Тъжно.
Намираха се във фоайето на „Банк ъв Америка“ на „Хайт“ и „Коул“. Харди подаде подписаното от Дженифър пълномощно на вицепрезидента — млада чернокожа жена на име Изабел Рийд, която изглежда никак не се притесни от вида и възрастта на Глицки. Тя провери теглените суми от автомата сутринта на 28 декември и се върна с информацията, че до сметката е бил осъществяван достъп в 9:43 часа и понеже и без друго станало дума за времето, в 4:30 трябвало да си тръгва и ако имали нужда от услугите й…
Харди отговори, че няма да имат нужда, благодари й и бутна Глицки, за да си вървят.
— Ако все пак ви потрябва нещо, тук съм всеки ден — добави жената.
— Знаете ли… — Харди изведнъж си спомни. — Има нещо, ако не възразявате… Ейбрахам, мислиш ли, че трябва да сверим онова?
По пътя към банката Харди обясни на Глицки, че тъкмо затова идва. Полицейската му значка им даваше достъп не само до сметката на Дженифър, но и до цялата автоматизирана система. Докато услужливата банкова служителка се занимаваше със справката, Харди се обади на „Пасифик Бел“ — метеорологичната служба, която осигуряваше „официалното“ време, по което полицията регистрираше спешните обаждания на телефон 911 — и го сравни с часовника на банката.
Оказа се, че има три минути разлика — в банката беше 2:11 минути, а според „Пасифик Бел“ беше 2:14.
— Има ли някакво значение? — попита служителката Глицки. Харди сякаш бе престанал да съществува.
— Може да се окаже изключително важно — кимна Ейбрахам. — В този случай. Но така или иначе, трябва да сверявате часовника си. Архивите имат смисъл само ако са точни.
Госпожа Рийд кимна съсредоточено, благодари им и подаде визитната си картичка на Глицки. После сякаш размисли и подаде една и на Харди.
Навън вятърът духаше все така силно.
— Ето затова го правим — отбеляза Харди стиснал зъби. — Архивите имат смисъл само ако са точни.
Глицки — щастливо женен с три деца, — се усмихваше непрекъснато, а това му случваше два пъти годишно.
Качиха се на колата и след известно време Глицки не издържа:
— Предавам се. Какво престъпление предотвратих с тази усилена полицейска работа?
Харди отговори абсолютно сериозно:
— Резервният вариант предвиждаше да се облека като нинджа, да нахълтам в банката посред нощ и да проверя каквото трябва. Този вариант не беше много добър и не мислех, че ще свърши работа.
Глицки поклати глава безмълвно.
Харди се замисли. Госпожа Барбието бе набрала телефона на полицията в 9:35, което означаваше, че в банката е било 9:37. Ако Дженифър е излязла две минути преди обаждането в 9:35, според показанията на госпожа Барбието, би трябвало да е изминала два километра и седемстотин метра бегом за осем минути, за да изтегли пари от автомата в 9:45. Това не бе възможно. Ако, от друга страна, между изстрелите и обаждането в полицията, което Харди смяташе за по-вероятно, бяха изминали не три, а пет минути, Дженифър разполагаше с единайсет минути. Това бе доста бързо, но не невъзможно.
Глицки, без да си дава сметка защо, беше прав — сведенията на госпожа Рийд от банката за времето можеха да се окажат много важни, ако не и най-важните.
Наложи се отново да се качи до ареста, защото макар и Дженифър да му бе дала разрешение да влиза в къщата й, той бе забравил да вземе ключа, който се съхраняваше заедно с останалите й вещи при шерифа. За да му го дадат, най-напред трябваше да вземе подписа на Дженифър.
— Господин Харди, нали?
Харди пое протегната ръка. Беше изненадващо мека за такъв едър човек. Когато вратата се отвори, Кен Лайтнър, психоаналитикът на Дженифър, стоеше зад решетките край асансьора, с кестенявата си коса и рижата си брада.
— Отивам при Дженифър. Трябва да я измъкнем оттук. Това място не е за нея… И вие идвате, за да я видите, нали?
Харди му разказа за ключа. Този човек не беше от неговата кръвна група, но пък нищо не пречеше да се държи с него учтиво.
— Всъщност — продължи Лайтнър, когато вратата на асансьора се затвори, — добре е, че сте тук. Канех се да ви се обадя.
— Ако е за Дженифър, трябва да говорите с Дейвид Фримън. Той е нейният адвокат.
— Да… Фримън… — Лайтнър замълча за миг и добави: — Изглежда Дженифър има по-високо мнение за вас.
Харди сви рамене. Какво би могъл да отговори? Реши да си замълчи.
— Но вие също я представяте, нали?
— Трябва да ви уверя, че ако вие или Дженифър смятате, че мога да се меря с Дейвид Фримън като адвокат, дълбоко грешите. Дейвид е малко рязък, вярно е, но такъв му е стилът. Той рядко губи дела, а именно в това са интересите на клиентката му.
— Ами ако… ако на нея й е по-приятно с вас, отколкото с него?
Между решетката и вратата на асансьора нямаше много място, но въпреки това Харди отстъпи назад.
— Докторе, самата ситуация никак не е приятна. Аз работя с Дейвид и за Дейвид. На този етап не представлявам официално интересите на Дженифър и, честно казано, малко съм объркан, защото не знам каква е вашата роля във всичко това. Тя ли поиска от вас да говорите с мен?
— Не, не направо. Не искам да ви обиждам, господин Харди, но основната ми грижа е Дженифър. Тя е объркана, покрусена от скръб, разтревожена, много, много нещастна…
— Тя е в затвора, докторе.
Лайтнър рязко се обърна.
— Не, не… нямам предвид положението й сега. — Овладя се и заговори по-тихо. — Вижте, господин Харди, тя не може да остане тук. Просто няма да оцелее цяла година, колкото вероятно ще се точи делото. Видяхте ли… разбира се, че сте. Знаете какво е. А господин Фримън я е предупредил да не се надява на пускане под гаранция. Защо? Това ли е нейният интерес?