Тринадесетият съдебен заседател

Харди започваше да губи търпение.
— Това е реалността, докторе. Ако бях неин адвокат, щях да я посъветвам същото. Боя се, че няма да позволят пускане под гаранция. Няма да излезе оттук.
Лайтнър поклати глава.
— Струва ми се, че ако остане в затвора, има голяма вероятност да се самоубие.
— Не разговаряте с когото трябва, докторе. Обърнете се към съдията… Или към тези, които пишат законите. Освен това мисля, че малко преувеличавате. Затворът наистина не е приятно място, но днес прекарах с Дженифър близо два часа и не забелязах никакви признаци на депресия или склонност към самоубийство.
— Бихте ли ги разпознали, ако ги забележите, господин Харди?
Харди си даде сметка, че психоаналитикът има право, но пък започваше и да му лази по нервите.
— Струва ми се. А сега, моля да ме извините.
— Не, почакайте, моля ви.
Харди зачака.
— Съжалявам. Може би не подходих правилно, но все някой трябва да разбере за какво става дума тук — добави Лайтнър.
— Вие знаете ли?
— Знам, господин Харди. Лекувам тази жена от четири години. Имала е кризи, когато съм бил принуден да й предписвам антидепресанти. Налице са сериозни симптоми, които налагат лечение.
На Харди му хрумна очевидният отговор:
— След като ги има от четири години, докторе, значи нямат нищо общо със затвора.
Не бе доволен от себе си, че го казва, но онзи наистина го вбесяваше.
Лайтнър го докосна по лакътя и пое дълбоко дъх, сякаш вземаше отговорно решение.
— Ето какво… — заговори той с нисък глас. — Ако ви кажа, че наистина може да го е извършила тя… не искате ли да знаете защо? За това става дума.
— Казахте, че и вие сте го забелязали… в един момент е жизнена и енергична, в следващия заприличва на покрусена жертва… наведена глава, апатия, отпуснатост… Няма апетит, настроенията й рязко се менят от летаргия до свръхактивност. Кошмарите не й позволяват да спи. Всичко това са класически симптоми на депресията.
Харди остави Лайтнър да отиде с него за ключа — това беше основната му цел, в края на краищата — и после заедно слязоха на третия етаж — етажа на прокуратурата. Като бивш служител, Харди познаваше помещенията и отведе психоаналитика в една стаичка за журналисти до фоайето с асансьорите.
В четвъртък следобед тук беше спокойно. Нямаше никакви репортери, нито пък други хора. Старите, библиотечни маси и изподрасканите ученически чинове създаваха дори впечатление за уют.
В момента диагнозата на Лайтнър за Дженифър не бе най-интересното за Харди, макар и предположението му да го стресна.
— Това все още не означава, че е убила някого — отбеляза той.
Лайтнър седеше на една маса край прозореца.
— Да, само по себе си не означава… но, казвам ви, боя се, че тя е убила съпруга си.
— Сигурен ли сте? От нея ли го чухте?
— Не, но знам…
— Ами сина й?
— Нямам понятие как се е случило това. Може да си е мислела, че е Лари.
— Седемгодишно дете? Собствения й син?
— Казах ви, че не знам как е станало. Момчето може да се е оказало между тях, да е натиснала спусъка по невнимание, някаква ужасна случайност.
Това не е невъзможно, помисли си Харди. Ако е имало пистолет, никакви случайности не са изключени. Самият той би могъл да измисли поне половин дузина сценарии, по които Мат да е намерил трагичната си смърт.
— Но тя отрича — възрази той. — Откъде знаете? Защо го твърдите?
Най-накрая директен въпрос. Лайтнър облегна добре скроения си костюм на масата. През прозореца се процеждаше слънчев лъч и осветяваше червеникавата му брада.
Психоаналитикът въздъхна и сви юмруци.
— Най-простият отговор е, _за да престане Лари да я бие_.
Харди се бе свил на един старомоден единичен чин и въртеше пръст по ръба на издълбаното гнездо за мастилница. Беше изопнал крака напред с кръстосани глезени.
— Твърди, че не я е биел. Карали се, както всички, но…
— Разбира се, че ще го каже. Но не е истина.
— Не е истина — повтори Харди. — А откъде да знам, че не е? — Той вдигна ръка и добави: — Не, не започвам да се заяждам отново. Просто имам нужда от някакво доказателство, от потвърждение. Признанието на Дженифър. Нещо друго. Иначе ще предположа, че го казвате, за да дадете на Дженифър възможност да се измъкне.
Лайтнър кимна.
— Така е. Само че позицията ми в този случай е малко особена. Убедих сам себе си, че мога да ви кажа някои неща, до които ще стигнете и без мен, ако разполагате с достатъчно време. Но се боя, че нямам право да ви кажа как съм научил.
След миг Харди отвърна:
— Лекарска тайна.
Ножът с две остриета. Лайтнър наведе леко глава.
— И без да се намесвам аз, някъде трябва да са останали следи. Никога не го е казвала, но мисля, че често е сменяла лекарите си. Те са длъжни да съобщават.
Харди си даде сметка, че е прав. Когато някой посети лекар заради определен вид нараняване — изгаряне, рана, счупване и така нататък — и заяви, че е паднал от велосипед или по стълбата, а нараняването изглежда подозрително, лекарят по закон бе длъжен да съобщи в полицията. Стига да има сериозни основания да смята, че е извършено нещо нередно.
Харди зададе очевидния въпрос:
— Но вие сте знаели, че Дженифър е търпяла побоища. Защо не съобщихте?
Лайтнър го изгледа тъжно.
— Аз съм психоаналитик. Ние сме освободени от това задължение. Тя не позволи. Беше ми пациентка и беше нейно право.
— Значи е сменяла лекарите, за да не заподозрат? И да не съобщят. Нещо друго?
— Съседите може да знаят нещо. Колко пъти са се местили? Това също може да подскаже нещо.
Харди се съгласи, но посочи, че ако е била малтретирана, самата Дженифър би трябвало да го каже най-напред, а тя отричаше.
— Ще се съгласите, че това ни създава известни трудности — завърши той.
— Да, разбира се. Съгласен съм.
— Е?
— Реших, че трябва да ви уведомя. Както казахте, това трябва да е нейната защита. _Затова_ го е направила.
Харди се опита да седне прав на малкия чин. Опря се с лакти на плота.
— Доктор Лайтнър, напомням ви, че тя отрича както побоищата, така и да е убивала когото и да било. Днес дъвкахме това отново и отново. Дженифър не е съгласна да се изтъкват побоищата пред съда и толкова. Никой не е в състояние да я накара да промени мнението си — нито аз, нито Фримън, нито някой друг. И това ме кара да си задам един въпрос… Защо, по дяволите, не признае, че е била малтретирана? Както казахте, в наши дни доста хора отървават кожата с подобен аргумент. Има куп прецеденти. Разяснихме й го. Защо, след като това е най-добрият й шанс, може би единственият шанс да спаси живота си, тя не желае да го използва?
— Срамува се. Боя се, че е доста сложно, господин Харди.
— Опитайте, може и да разбера.
— Добре… Отчасти проблемът е социален. Поне на теория. Тя се срамува, че е била в състояние да живее с човек, който я пребива от бой. Защо просто не го е напуснала?
— Това питам и аз.
— За родителите й, а и въобще за хората с нейното възпитание, не е допустимо да зарежеш брака си. Трябва на всяка цена да потръгне, иначе те гледат като черна овца. От друга страна, хората от така наречените висши класи нямат подобни проблеми или поне така се смята. Дженифър цял живот е искала да принадлежи към висшата класа, за да се отърве от лошия живот. Затова се е омъжила за по-богат от нея. Два пъти. И с течение на времето се е отдалечила от родителите си. С основание, бих добавил.
— А защо?
— Сега стигаме до най-същественото обяснение на очевидната нелепост една малтретирана жена да не иска да напусне мъчителя си. Тя самата произлиза от семейство, в което подобни неща са били почти ежедневие… баща й малтретира майка й… Сигурно сте забелязали как се държи той, когато се срещнахте. Когато едно дете расте в подобна атмосфера, непременно ще си зададе въпроса… или поне Дженифър го е направила… защо, защо бащата се отнася така с майката. Както повечето момичета, тя е обичала баща си и се е налагало да вярва, че и той я обича. В такъв случай излиза, че майката си го _заслужава_. Защо да го заслужава, тя е можела само да гадае, а детското въображение понякога е жестоко. Нима е трудно, след като в детството си е смятала малтретирането за справедливо наказание, Дженифър да приложи същото обяснение и към себе си, когато собственият й съпруг я малтретира? Чувството, останало от едно време я уверява, че по някакъв начин и тя трябва да е отговорна… но наред с детските чувства, сега са налице и чувствата на възрастна жена… чувството за самосъхранение… — Лайтнър се усмихна смутено. — Не бих искал да продължавам, господин Харди, но за Дженифър е много важно вие и господин Фримън да научите колкото се може повече, след като ще я защитавате с съда.