Тринадесетият съдебен заседател

Харди си даде сметка, че чутото до голяма степен звучи смислено, но би могло да се оцвети и по друг начин.
— Докторе, не искам да ви обиждам, но доколко психо брътвежи са факт? Имам предвид, доколко мога да се доверя на всичко това? На колко от вашите заключения ще мога да разчитам? Естествено надявам се и сам да открия някои факти?
Лайтнър нямаше вид на обиден. Кимна с мъртвешки сериозно лице.
— На всичките. На абсолютно всичките, господин Харди.
 11 
На избледняващата дневна светлина къщата на семейство Уит изглеждаше впечатляваща. Предишната вечер, когато Франи и Харди минаха покрай нея с колата си, мястото им се стори усамотено. Улицата минаваше покрай някаква детска площадка. Беше тихо, призрачно. Работещите улични лампи хвърляха лъчи през ранните пролетни листа на дърветата, надвиснали над уличното платно. Живите плетове бяха високи и добре подравнени.
През деня усещането за самота и уединение беше дори по-силно. Харди слезе от колата и огледа къщата на Дженифър, на два парцела от парка, откъм южната страна на улицата. На запад блестеше океана, а на север се виждаше небостъргача „Сутро“, протегнал ръждясалите си ръце към небето. Мина му през ум, че някои от дву– и триетажните къщи могат спокойно да се намират и в най-богатите квартали на града — величествени и великолепни, в тях може би живееха хора, които не биха забелязали липсата на триста хиляди долара, ако изчезнат достатъчно бавно.
Плетът на семейство Уит — около метър — не беше висок колкото другите, но беше не по-зле поддържан. Пред него имаше бяла телена ограда с шипове. Портата беше затворена, а плетът свиваше под деветдесет градуса и продължаваше покрай правата алея навътре през двора.
Мина му през ум, че допреди два дни Дженифър бе живяла тук, бе влизала и излизала, без да си дава сметка, че в същия момент някъде са преценили, че има достатъчно основания за задържането й. Неприятна мисъл.
Но не по-неприятна от чувството, което го обзе, когато превъртя ключа. Някъде наблизо се разлая куче. Не спираше. Харди зачака собственикът му да излезе и да го успокои, да провери защо лае. Това не стана. Не стана нищо и бесният лай продължи. Би могъл да е крадец, въоръжен с щанга, а не адвокат, на когото са поверили ключ. И — очевидно — никой не би се заинтересувал от него.
И сред подобни съседи се бяха намерили двама очевидци за времето на убийството и още няколко за пристигането на пощенското камионче? Теръл трябва да е бил много убедителен, каза си Харди.
Влезе и след около минута кучето млъкна.
Къщата беше бяла. Подът в антрето беше от бял италиански мрамор на розови ивици. Меката мебел във всекидневната беше модерна, бяла, шкафовете и етажерките — черни. Кремав килим се простираше от стена до стена. Сред окачените картини Харди разпозна репродукция на „Майка изяжда детето си“ на Гоя. Приближи се и разгледа още няколко репродукции и оригинали, които не би окачил и в тъмен заключен килер, да не говорим за всекидневната на къща, в която има малко дете.
В бележника си записа да напомни на Фримън да не допуска журналисти до това място. Предположи, че обстановката отразява вкусовете на Лари, не на Дженифър.
На целия долен етаж всичко беше безукорно чисто, стерилно. Кухнята — бели и черни квадрати на пода, бели и черни мебели — сякаш никога не бе използвана. Над печката висяха медни съдини.
Тишината бе тежка — Харди се улови, че ходи на пръсти из стаите на първия етаж. В трапезарията видя черна лакирана маса и шест стола. Библиотека, пълна най-вече с медицински книги. Никакви романи — само биографии и история. Малка стаичка с камина, канапе и поставка за списания. Никакви списания. Дръпна покривката на леглото — нямаше чаршафи.
Спря в долния край на стълбата. Нима Дженифър бе обитавала тази къща? Не се виждаше никакъв признак за живот. Отбеляза си да я попита да не би през последните месеци да е била другаде. И къде.
Месец след като с Франи се нанесоха в новата си къща, от един лунапарк й купи картичка с надпис: „ЧИСТАТА КЪЩА Е ПРИЗНАК ЗА ПОХАБЕН ЖИВОТ“. Сега тя висеше гордо в кухнята. Реши че няма смисъл да проверява дали и Дженифър случайно няма такава.
Горе бе съвсем същото. Вляво беше стаята на Мат — оправено легло, старателно подредени играчки. Слънцето залязваше и изпълваше пространството вътре с оранжев блясък. Оттам се влизаше в баня и нарисуваните с шаблон морски кончета на стената бяха единственият признак засега, че някой е живял тук.
Мина отново покрай стълбата и спря, за да погледне надолу към всекидневната и трапезарията. Бяло. Черно. Огледала, метал и сгъстяващ се полуздрач. Прииска му се да свършва колкото се може по-бързо и да се махне оттук.
Голямата спалня го изненада. Жълтата полицейска лента все още беше там — не залепена на вратата, а се търкаляше на пода отпред. Прекрачи я и влезе.
След като специалистите от полицията бяха свършили работата и чистачките бяха почистили, Харди изведнъж се почувства уверен, че Дженифър не е стъпвала в тази стая. Върху голия матрак на леглото имаше сгънати чаршафи и одеяла, на шкафа до вратата към банята видя кърпи, валма прах по ъглите.
Не знаеше дали си го въобразява, но му се стори, че вижда следи от кръвта. Беше тъмно и щракна ключа на лампата. Крушката изпука и изгоря. На двете нощни шкафчета край леглото също имаше лампи и той бързо, неспокойно, отиде и натисна копчето на едната. Така беше по-добре. Заобиколи леглото и запали другата. Наведе се и прокара ръка по белия мъхест килим. Стори му се, че вижда петно. Както и очакваше, не откри нищо, но все пак почувства облекчение.
Изправи се. Беше по-спокоен. Запали лампата в банята и надзърна. И тук нямаше признаци за живот. Угаси лампите край леглото и излезе, като на прага спря за миг, за да погледне още веднъж стаята, в която бяха извършени убийствата.
В края на коридора, вляво, имаше още една врата. Лампата — този път не изгоря — му помогна да види безличен кабинет с шкафове, папки, рафтове с медицински списания. В средата имаше голямо черно бюро, добре подредено, покрито със зелена кожа. Харди седна зад него.
Очевидно и тук не бе влизал никой. Върху бюрото имаше дебел слой прах. Зачуди се дали полицаите са направили опис на вещите в тази стая и си даде сметка, че може и да не се е наложило. Самата Дженифър бе предоставила компрометиращия списък, „забравяйки“, че пистолетът липсва.
И, естествено, ако наистина не бе влизала в спалнята, нямаше как да предположи, че липсва. Това би могло да се окаже съществено. Трябваше да я попита. Записа си.
Продължи да седи и докато последните слънчеви лъчи се процеждаха през завесите на прозореца, се опита да си представи как ли е изглеждал животът в тази къща. Педантичният ред навсякъде, според него, би могъл да те докара до лудост. Просто човек нямаше къде да се отпусне, дори донякъде. Когато всичко това се натрупа, нямаше как да изпуснеш парата. Емоциите трябваше да се взривят…
Надраска последните си бележки върху бюрото и се загледа към прозореца. В този момент с лявата ръка напипа нещо. В горния ляв ъгъл изпод зелената кожа се подаваше лист хартия.
Беше от джобен бележник със спирала, неравномерно откъснат. Изглеждаше нехарактерно за Лари Уит — подобен човек не би могъл да понесе неравномерностите по края. Той би отрязал листа с ножичка или с острото си джобно ножче.
Харди се усмихна презрително при мисълта. Но имаше нещо по-съществено. Датата на листчето беше 23/12, а отдолу бе написано „НЕ!!!“. Освен трите възклицателни знака, беше подчертано два пъти и оградено в кръгче. Най-отдолу имаше телефонен номер, с код 213 — Лос Анджелес.
Харди го набра.
— Юридическа кантора.
Естествено, помисли си той. Представи се и поиска да говори с шефа. Часовникът му показваше пет и петнайсет, беше четвъртък, но юридическите кантори никога не спят — без никакво колебание му отговориха, че госпожа Клайн ще му се обади веднага.
Не беше съвсем веднага, но не се и забави прекалено. Реши, че госпожа Клайн или е имала много тежък ден, или е човек, с когото не би прекарал свободното си време.