Тринадесетият съдебен заседател

— Много хубаво.
— Да. Риа удивително прилича на Дженифър. Сещаш ли се?
— Е, и? — Харди чакаше.
— По някакъв начин снимката на Дженифър се е оказала върху арестантската карта на Риа.
Арестантската карта беше нещо като вътрешен паспорт на седмия етаж. Надзирателите сравняваха лицата и снимките, за да се уверят, че всичко е наред. Риа и Дженифър бяха прекарали в ареста само два дни и физиономиите им не бяха познати.
— Какво говориш, Дейвид?!
— Че нашата клиентка ни е платила само до понеделник, защото не е имала намерение да остава там след това. Малката ни птичка е духнала от кафеза.
— Дженифър е избягала? От седмия етаж? Майтапиш ли се?
— Ще ми се да се майтапех, синко. Ще ми се — въздъхна Фримън.
Втора част
—
_Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада — ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари щеше да е в неведение. Нямаше да може да се досети, че нещо не е наред. А така, ако закъснееше, той щеше да разбере и да й помогне._
_Обичаше я. Това бе причината за всички ограничения._
_За да води Мат до частното училище на шест пресечки от дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дори и при задръстване, но не стигаше за никакви разговори с другите майки. Така — и това беше разумно — тя не би могла да си навлече неприятности, като говори повече отколкото трябва, както правят някои други жени. Семейство Уит се ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени — така предпазваше всички тях. Не само нея._
_За пазаруването — стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките — проявяваше гъвкавост. А нея я биваше да пазарува — можеше да отиде до „Петрини“ на авеню „Оушън“, да напълни количката и да се върне за по-малко от час._
_Понякога го лъжеше, но това беше защото в самото си сърце тя бе лош човек. Непокорен човек. Лари знаеше, че е в състояние да го лъже и затова бе определил правила, които да й пречат, които да премахнат изкушението. Но тя въпреки всичко ги заобикаляше — макар и да знаеше, че са за нейно добро. Такава беше._
_Лари я обичаше, независимо от това, независимо, че знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато от време на време й се нахвърляше. Тя самата сигурно отдавна би убила човек като себе си, ако беше на негово място. Понякога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честно спрямо Мат, а й спрямо Лари._
_Като онзи път, когато се опита да избяга заедно с Мат. Какво беше това, ако не вик за помощ? И Лари я чу — не го бе споделила дори с доктор Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея толкова, че да си вземе почивни дни от работа, за да я последва чак до Лос Анджелес? Не можеше да му се сърди, когато й каза, че ако опита да направи такова нещо още веднъж, ще я убие. Не би могла да го изостави. Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Когато се прибраха у дома, не я удари нито веднъж цели два месеца. Нед почти я премаза от бой, когато постъпи по същия начин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върнала._
_За семейството й, разбира се, той беше прав. При първите им едно-две посещения се оказа, че нейните хора не харесват Лари, че не харесват вече и нея самата. Просто завиждаха. Лари заяви, че много съжалява за това, но нямало какво да се направи. Не можело да промениш хората и тя трябвало да го знае. Знаеше, че не е в състояние да промени майка си и баща си. И най-вече Том. Нищо не можеше да промени Том — той си беше зъл и гаден._
_Нямаше никаква причина да се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха заслужили подобно отношение. Дадоха възможност на семейството й, но тези хора си останаха каквито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъхал срещу тях. Но това не беше истина. Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след като Лари й помогна да разбере, да долови обидните намеци за „надутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе, че, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват._
_Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…_
_Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго._
_И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките._
_Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха семейство, но парите си бяха изцяло негови. Във формуляра вписваше „Женен, отделни данъчни декларации“. Разбира се, той беше сигурен, че тя не декларира приходи. През първата година бе много рисковано. После тя си нае пощенска кутия и й изпращаха формулярите там, така че нямаше проблеми._
_Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка — нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари — те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси семейството си._
_Понякога се замисляше… защо тогава избяга? Освен викът за помощ… искаше да се предпази, а Лари я удряше по лицето._
_Кен успя да я накара да погледне нещата по друг начин — беше му повярвала. Известно време му вярваше — че Лари не е за нея, че тя също има воля и трябва само да я наложи, така се бе изразил. Да си отиде от Лари и да вземе със себе си Мат. Законът на Калифорния щял да я защити._
_Но Кен не знаеше… как би могъл да знае? Тя се чувстваше… просто беше никоя без Лари. А ударите… тя самата си беше виновна, не той. Нима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеше я, но пък чувстваше, че и тя контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? Нали?_
_Когато организираше празненството за петия рожден ден на Мат… Лари дори позволи да поканят на гости деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не._
_Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата._
— _Слушай — отговори му тя, — положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко._
_И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат — точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден — в сряда, а празненството щеше да е в събота — тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно._