Тринадесетият съдебен заседател

_Но пък от друга страна — това беше добрата част — с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше._
_Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите — сега синините бяха по лицето й, не както преди — само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата._
_Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред — изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа — цупенето, мръщенето, беглата усмивка._
_Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла — избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж._
_Както и ако отиде при друг мъж — пак щеше да я убие._
_Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо — да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето._
_Тук Кен беше прав — тя не контролираше това. Сега вече дори мразеше Лари понякога. Мразеше го наистина и го знаеше — признаваше го пред себе си. Хващаше я страх._
_Или пък, ако се нахвърлеше на Мат. Ако Мат се случеше наблизо, когато Лари е побеснял. Нямаше да му позволи да удари Мат, дори и Мат да застане помежду им или нещо такова. Ако го направеше, ако…_
_Каквото и да се случеше с нея, тя си го заслужаваше. Иначе защо ще се случи? Но с Мат не беше така. Той не се държеше лошо. Беше доверчиво и честно момче. Никога нямаше да позволи на Лари да му причини болка._
_Но как би могла да го спре? Това беше въпросът — как би могла да му попречи?_
 14 
В събота, 10 юли, Харди люлееше шестмесечния Винсънт на коляното си и му пееше почти с цяло гърло. Намираше се на десет метра над земята, край парапета, който ограждаше терасата на покрива на Моузес Макгайър.
Моузес напоследък не се престараваше в работата си. След като най-накрая реши да не чака повече Харди да се отегчи от правото и да се върне към барманската професия, нае на негово място един тип на име Алън Бланкард и сега разполагаше с предостатъчно свободно време, за да се занимава с хобито си — а то можеше да се изрази с две думи: Сюзън Уейс.
Беше ранния следобед, слънцето грееше на безоблачното небе, от изток подухваше лек топъл ветрец. Сюзън — челистка в симфоничния оркестър на Сан Франциско — седеше до Харди на парапета. Беше завързала гарвановочерната си коса на опашка и изглеждаше колкото Франи, макар и да беше осем години по-възрастна. Носеше шорти, впита памучна фланелка и сандали.
Моузес и сестра му печаха месо на скарата. Харди подаде бебето на Сюзън и тя започна да му гука. Франи я изгледа и отбеляза:
— Не я оставяй да се занимава с бебета твърде много. Така се започва.
Моузес отпи глътка бира направо от бутилката и отвърна:
— Започва се с това, че е ужасно хубава. Другото идва после.
— А от другото се раждат бебета. Знам го от сигурно място.
Моузес, нехарактерно за него, не отговори веднага.
— Фран, тя наистина ме кара да си мисля за тези неща.
Франи нямаше нищо против — харесваше Сюзън и признаваше, че е красива, а Моузес не беше в първа младост. Все пак трябваше да разбере.
— Май говориш сериозно. Права ли съм?
— Седнала — пусна типичния си бармански отговор той.
Франи намаза ръката му със сос. Изгледа големия си брат тревожно и попита:
— Това не е годежно тържество, нали?
— Не е. Дори не е и тържество, а най-обикновен обяд.
Харди и Сюзън станаха. Сюзън притискаше Винсънт към гърдите си и леко го люлееше. Франи чу, че тихо му пее.
— Предупредих те — каза тя на Моузес.
— За какво? — попита Харди и прегърна жена си през кръста.
— Не се отнасяше за теб. Говорех на Моузес.
Харди я целуна по ухото и я подкани:
— Е, за какво става дума?
— Мисли, че Сюзън ще поиска да си има свое бебе, защото държи вашето — намеси се Моузес.
Сюзън кимна.
— Може би е права. — Отдалечи Винсънт от себе си и му направи физиономия, на която той отвърна с лъчезарна усмивка. — Боже, каква кукла е! Не ми е чужда мисълта да си имам такъв сладур. — Облегна се на рамото на Моузес и добави: — Не е ли страхотен?
Моузес я прегърна и се вгледа в бебето.
— Не — поклати глава той. — Прилича на Харди. Виж, Ребека, племенничката ми, наистина е страхотна. Прилича на сестра ми, а тя пък прилича на мен.
Харди реши да се възползва от възможността на целуне жена си, но Моузес го спря.
— Не, не. Само да няма езици.
— Как така да няма езици? Мама и тате имат езици! — обади се Ребека, появила се неочаквано при възрастните. Тя погледна майка си и баща си разтревожено. — Какво ще стане с езиците им?
— Вуйчо Моузес говори глупости — каза Харди. — Лош вуйчо Моузес. Лош!
Моузес клекна.
— Беки, повечето народности ценят вуйчото по-високо от всички други роднини. Психическата травма, която баща ти се опитва да ти нанесе с тези безсмислици, ще бъде неизмерима, ако ги вземеш присърце. — Усмихна й се мило и я целуна.
— Въпреки всичко смятам, че Винсънт е страхотен — обади се Сюзън. — Може ли да го подържа още малко?
Франи изгледа брат си назидателно и заяви, че не възразява. Разнесе се писукане.
— Какво беше това? — попита Моузес. — Само не ми казвайте, че мой роднина има такава пищялка!
Харди извади пейджъра и отвърна:
— Още една семейна тайна излиза на бял свят. И престани да ме наричаш „роднина“. Франи ти е роднина. — Присви очи към изписания на дисплея телефонен номер.
— Зарежи го — каза Франи. — Обади им се в понеделник. Събрали сме се да празнуваме.
— Не да празнуваме, а да обядваме — поправи я Моузес.
— Глицки е. В събота. Сигурно е нещо важно.
— Дизмъс, остави за понеделник…
— Ще се върна след минута — възрази той и тръгна към вратата към стълбата. — Трябва да видя за какво става дума.
— Довиждане — каза Франи.
— Ще се върна веднага, обещавам.
Харди пристигна първи, както и предишния път. Само че сега щеше да дойде и Фримън. Навън все още беше светло, а в женския затвор беше горещо и цареше някаква странна тишина. Събота, късен следобед.
Полагаше усилия да овладее гнева си. На входа го бяха претърсили — обикновено беше достатъчно да покаже служебната си карта и го пускаха веднага. Сега, за да се види с Дженифър, най-напред го опипаха от горе до долу, а сега го караха да чака в горещата задушна стая.
Придружаваха я две надзирателки и беше облечена с червени дрехи, не жълти. На краката й подрънкваха вериги, а китките й бяха оковани с белезници за метална лента около кръста. Косата й беше орязана неравномерно на около сантиметър от черепа. Лицето й беше на петна, устните напукани, около очите имаше синини.
Харди — с джинси и памучна фланелка — стана и Дженифър залитна към него. Опита се да протегне ръце, но веригите й попречиха. Плачеше.
— Какво, по дяволите… — заговори той.
Едната от надзирателките дръпна Дженифър назад и я бутна на стола.
— Стига преструвки, мила.
— Оставете клиентката ми! — Надзирателката го изгледа кръвнишки. Другата държеше в ръка палка. — И двете отстъпете назад. Веднага!
От заплашителния тон на адвоката по джинси не им мигна окото, но пък и нямаше смисъл да тормозят арестантката пред него, така че неохотно излязоха.
Когато вратата се затвори, Харди попита:
— Те ли ти направиха това?
Дженифър поклати глава.
— Тогава кой?
— Там, долу… — промърмори тя с наведена глава. Сега не изглеждаше смутена, както преди — беше истински уплашена. Очевидно нещо й се беше случило.