Тринадесетият съдебен заседател

От обаждането на Глицки бе разбрал някои подробности — как Теръл отлетял до Коста Рика, за да уреди екстрадирането й. Щял да се върне всеки момент и да я докара в затвора. Харди и Фримън можели да я видят веднага след това.
— Какво се е случило?
Дженифър бавно вдигна очи. В погледа й се четеше болка. Тя поклати отново глава и каза:
— Те направиха всичко. Всичко.
Върна се в притъмнялата си къща някъде към 11:45. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Аквариумът с тропически рибки бълбукаше в спалнята. Седна на масата и отпи глътка бира.
— Това днес беше годеж. — Франи се облегна на вратата, все още облечена и с разрошена от съня коса. — Не беше обикновен обяд. Разбира се, теб те нямаше, но това е без значение.
— Франи, недей…
— Естествено. Не тревожете Дизмъс. Работата му е много по-важна от всякакви семейни глупости.
— Не говори така. Това не е моето мнение.
— Разбира се.
Той отпи още глътка бира.
— Искаш ли да поговорим или просто държиш да ми опяваш?
— Да ти опявам.
Той остави бирата на масата и погледна жена си. Животът не беше толкова прост, колкото си мислеше Франи. Като че ли тя не искаше да приеме, че на света има и по-важни неща от двете им малки деца и любовните приключения на Моузес.
— Не си справедлива.
— Аз не съм справедлива? Добре го каза. Много добре.
— Благодаря. Но трябва да знаеш, че това не е много добро време за мен. Не съм в настроение да слушам проповеди. Опитвам се да работя, за да печеля пари, така че да можеш да стоиш тук и да си живееш живота. Понякога дяволски съжалявам, че се налага да върша неща, които не влизат в плановете ти. Случват се и гадости, Франи, а аз трябва да се справям с тях.
— Горкия!
Харди се втренчи в нея. Глупава караница. Отстъпвай. Взе бирата си, отпи голяма глътка и тръгна по коридора към всекидневната.
Тя не го последва. Много добре. Взе една от възглавниците и я мушна под главата си на канапето — щеше да спи там.
 15 
На 7 юни — най-щастливия ден от годината — Харди се събуди на канапето във всекидневната със схванат гръб. Погледна часовника си и видя, че още няма шест. Къщата беше тиха, едва осветена.
Отвори пътната врата и взе неделния вестник, после се върна в кухнята както беше по чорапи, сложи малко бекон в чугунения тиган, който имаше още от студентските си години и го постави на печката.
Движеше се пестеливо и докато отваряше шкафовете и се суетеше около кафеварката, болката постепенно го отпусна. Беконът зацвърча, замириса приятно.
Седна на масата и си наля кафе.
През четирите месеца, когато не се знаеше къде е Дженифър, той бе работил в кантората на Фримън и не можеше да твърди, че това бяха най-добрите времена в живота му. Дейвид и сътрудниците му бяха прехвърлили няколко елементарни дела. От няколко се бе отказал. Две — оспорван бракоразводен процес и кражба от магазин — се влачеха като костенурки и имаше всички изгледи да се гледат до края на столетието.
Най-лошо от всичко беше скуката, досадата на рутинната работа. Имаше чувството, че все още е в прокуратурата, където се бе занимавал с дребни прегрешения, които трябваше да се прокарат през бюрократичната машина — само дето сега нерядко се оказваше, от негова гледна точка, на страната на виновните.
Другият проблем, и той никак не беше дребен, се състоеше в това, че съдът го бе одобрил и вече влизаше в списъка на адвокатите, подлежащи на служебно назначение. Лио Чоморо, съдията по делото на бившия му тъст Анди Фаулър, го бе нарочил като един от тримата защитници по дело за тежко убийство.
Лошото дойде, когато Харди прочете материалите и реши, че предпочита да гори в ада, вместо шест месеца да убеждава съдебните заседатели, че Лиън Ричмън не е седял в колата си с другите двама обвиняеми и не е изстрелял заедно с тях десетина ловни патрона в Деймън Лапиер, който по една случайност водел незаконно съжителство с бившата му приятелка.
Освен факта, че Лиън вече имаше присъда за убийство по непредпазливост и веднъж беше оправдаван по обвинение в предумишлено убийство, в багажника на колата му били намерени две рязани ловни пушки и една с цяла цев. Под седалката имало гилзи. Лиън се похвалил на приятелите си, че повече няма да видят Деймън, а четирима от посетителите на „Удшак“ го видели с другите двама обвиняеми да излизат от кръчмата, заедно с жертвата, която далеч не горяла от ентусиазъм да ги последва.
С една дума, Лиън беше виновен и Харди нямаше намерение да му помогне да отърве кожата. Точка.
Чоморо не се зарадва. Попита Харди дали в края на краищата иска или не иска да е в списъка на служебните защитници. Ако не иска, защо тогава губел времето на всички?
Харди без малко да заяви, че не обича да защитава доказани престъпници, но се въздържа в последния момент. Подобно изказване моментално би му създало слава на легендарен глупак. Вместо това, промърмори някакво оправдание в смисъл, че е ангажиран с други дела и всичко се размина. Но Харди си даваше сметка, че съвсем скоро пак ще изпадне в подобна ситуация и пак ще реагира по същия начин. Тази мисъл не беше утешителна.
Ребека застана до него и прекъсна мислите му.
— Здрасти, тате. Защо си станал толкова рано?
Той прегърна осиновената си дъщеря — от първия мъж на Франи, Еди Кокрън. Еди бе умрял в деня, когато Франи бе разбрала, че е бременна.
Харди я притегли към себе си. Не смяташе, че нещата биха изглеждали по-различно, ако имаше кръвна връзка с Ребека. Тя беше негова дъщеря. Вдигна я на коленете си и детето се задържа там около шест секунди, след което се измъкна от ръцете му и слезе.
— А ти защо си станала толкова рано? — попита той.
Въпросът беше сериозен и Ребека внимателно обмисли отговора си.
— Знаеш, че винаги ставам рано.
— И затова стана рано и днес?
Ребека кимна.
— Мама още спи — прошепна тя. Очевидно това бе поверителна информация.
— Ами тогава да я оставим да си поспи. Ще постоим малко само двамата. Искаш ли бекон?
— Може ли сироп?
— Добре, да бъде сироп.
Харди се наведе и я целуна по косата.
Франи и Харди седяха върху едно поръсено с трохи одеяло на сянка под надстройката на къщата си, която бяха добавили, когато разбраха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.
Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.
Цяла сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната караница и сега, в топлия следобед, сянката й тегнеше помежду им. Харди се бе вторачил в далечината, Франи се зае да събере трохите.
Най-накрая тя сложи ръка на коляното му и каза:
— Просто не беше честно спрямо Моузес.
Той улови ръката й.
— Знаеш, че те обичам.
— Знам.
— Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.
Франи замълча и след малко отбеляза:
— Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.
— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?
— През септември.
— Значи ще имат деца и така нататък.
— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.
Харди въздъхна.
— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…
— Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.
— Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.
— Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.
Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.