Тринадесетият съдебен заседател

— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?
Франи събра още няколко трохи от одеялото.
— Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?
— Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?
Франи приглади одеялото.
— Не. Това е съвсем различен въпрос.
— Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. — Тя се прилепи към него. — Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.
— Желая го.
— Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. — Стисна ръката й. — Може и аз да оставам у дома… — Франи го изгледа. — Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?
— Не.
— Точно така. Не предпочитам.
— Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.
— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.
— Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…
Харди я прегърна.
— Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.
Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.
Франи го изгледа.
— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?
— Поне не често.
Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.
Харди каза на жена си, че изпитва същото.
 16 
— Защо предлагате споразумение точно сега?
Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.
Пауъл разпери добродушно ръце.
— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.
— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.
Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.
— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.
— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.
Пауъл сви рамене.
— На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.
Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.
— Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.
След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.
— Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.
Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.
— Значи няма да искате смъртно наказание? — попита той, без да вдигне очи. — Това ще е доста добра реклама.
— Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.
Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо — явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.
Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.
— Зависи от клиентката ми. — Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. — Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.
— Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…
— Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.
Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън — клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.
— Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.
— Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?
Пауъл не би могъл да направи подобно изказване — би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.
— Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.
Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите — че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, — можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.
Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше — старши помощник главен прокурор — с мекушавост. Само се усмихна и заяви:
— Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… — Той разпери безпомощно ръце. — Не е наша работа.
— Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.
— Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.
Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.
Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.
Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа — за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места — за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.