Тринадесетият съдебен заседател

— Че я е биел?
— Да, че я е пребивал от бой и че…
— Но ти не го вярваше!?
— Вярвам го. Вече. Ще я осъдят за убийствата, така че си мисля как да омекотя удара колкото е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво постигнах?
— Нищо?
Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновените хора.
— Точно така. Чисто и просто. Не го била направила, нямала намерение да признава каквото и да било. — Той бръкна в джоба на изпомачканото си сако, извади пура и я мушна в устата си. — Опитах се да й обясня, че не е от голямо значение дали го е направила или не. Бих могъл доста да облекча положението й, просто ако каже, че я е пребивал. — Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.
— Може би за нея това има някакво значение.
— Да, така изглежда. — Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.
— Знаеш ли — каза Харди, — трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш веднага.
Фримън се втренчи в него през пелена от гъст дим.
— Само че, проклет да съм, ако позволя да обжалва присъдата на основание лоша защита от моя страна. Ако знам, че е била малтретирана и не го изтъкна в съда, вината остава у мен. Няма да се оставя да ми погоди този номер. Затова я накарах да подпише декларацията.
— А сигурен ли си, че е била малтретирана?
— Тя признава ли го? Не. Но няма значение. Това е защитна стратегия. Би могла да се измъкне, по дяволите! Или поне да увеличи шансовете си.
— Но това значи и да признае, че е извършила убийствата.
 17 
Госпожа Нанси Дистефано заяви, че не й било възможно да се срещне с Харди в работно време, но след това нямала нищо против, щом като според него можела да помогне на Дженифър.
Тъй като му беше на път и разполагаше със свободно време, той се отби в кабинета на Пико Моралес в сутерена на аквариума „Стайнхарт“ и му каза, че е надебелял, че трябва да се разхожда и да спортува повече. Пико възрази, че не е надебелял и че всъщност бил в чудесна форма, ако не се броял разширеният му стомах, но все пак се изправи.
Тръгнаха по алеите на Японската чайна градина, недалеч от концертните подиуми и на около двеста метра по права линия от „Литъл Шамрок“. На това място както обикновено нямаше много хора и цареше спокойствие. В изкуственото езерце лениво се поклащаше голяма птица, водата бълбукаше между покритите с мъх камъни и в малките водопадчета. Слънцето блестеше между кипарисите. Все още беше топло.
Пико изслуша разказа на Харди за банковия автомат и реши, че не му е особено ясно.
— Значи Лари Уит е бил жив в девет и половина, така ли? Сигурен ли си? В колко часа са произведени изстрелите?
— Някъде между девет и трийсет и пет и девет и четирийсет, предполагам.
— А кой ти каза за разликата във времето на банката и на полицията?
— Никой. Отидохме с Ейб и…
— Значи този прокурор… как му беше името? Твърдиш, че не знае? А ченгетата? — Пико направи още няколко крачки и забеляза, че Харди е спрял. Обърна се към него. — Какво има?
— Наистина съм глупак.
Пико кимна.
— Е, това вече е приказка.
Харди изреди мислите си на глас, за да види как звучат.
— Не, слушай. Прав си, забрави за времето на полицията. Дженифър е била пред банката в девет и четирийсет и три, нали? В девет и трийсет Лари доказано е бил жив. Оставяме две-три минути, за да може да се качи горе, значи е бил застрелян към девет и трийсет и пет, а може би и по-късно. Дженифър е пред банката в девет и четирийсет и три, не в девет и четирийсет и шест… това са осем, а не единайсет минути по-късно.
Пико поклати глава.
— Виждаш ли? Всичките ти безпокойства за истината… Ако прокуратурата знае за тези три минути разлика…
— Не съм сигурен дори дали знае, че е ходила до банката.
Пико разпери ръце.
— Е, това е. Печелиш.
— Няма начин да вземе близо три километра за осем минути, дори да бяга надолу.
— Вярвам ти. Аз самият, който съм по-бърз от летящ куршум, бих се справил, но обикновен двуног човек…
Нанси Дистефано не се появи.
Трябваше да се срещнат в 5:15 пред агенцията за недвижими имоти, където тя работеше като секретарка. Когато Харди пристигна, агенцията беше затворена. Провери отново адреса, времето, огледа околните пресечки. Никаква Нанси.
След петнайсет минути реши, че няма смисъл да чака повече, замисли се дали да не отиде до „Шамрок“, за да се извини на Моузес лично, отказа се, качи се на колата и подкара към дома.
— Искам да се срещна с нея.
— С коя?
— Знаеш с коя. Просто искам да се срещнем. — Червеникавата коса на Франи блестеше на вечерното слънце. Вървяха по „Клемънт“ — Харди носеше Винсънт на гърба си, а Ребека тичаше напред, като спираше на пресечките, както я бяха учили. Франи хвърли на мъжа си кос поглед. — Нали каза, че е човешко същество, а не някакво си дело? Просто ще се почувствам по-добре. Ребека!
— Не на улицата!
Ребека беше стъпила с единия крак на платното. Дръпна го обратно и се обърна усмихнато.
— Само, за да ви уплаша.
— Улицата не е място за игри. Опасно е. Пресичаме само хванати за ръка.
Ребека го знаеше, разбира се. Тя погледна майка си заговорнически и мушна малката си ръчичка в дланта на Харди.
— Не мисля, че идеята е добра — каза той.
— Какво?
— Мама и татко разговарят, мила.
— Можем да поговорим по-късно, Диз.
— Не. Сега. Не мислиш ли, че имаме право да поприказваме, без да ни прекъсват? Та, както казах, смятам, че идеята е добра. Дори не съм сигурен дали ще ти позволят свиждане. Или пък дали Дженифър ще иска да се срещне с теб.
— Коя е Дженифър?
Харди пусна ръката на дъщеря си.
— Сега вече можеш да тичаш напред.
— Ама коя е Дженифър? Познавам ли я?
— Дженифър е една клиентка на баща ти, мила.
— Тя не те ли обича?
— Дори не ме познава. Искам да се срещна с нея.
— Ей! — Харди направи жест като рефер. — Таймаут! Не се бъркай в чужди разговори, ако обичаш. Беки, не се шегувам!
— Няма нужда да й крещиш.
Той се опита да овладее гласа си.
— Не й крещя. Искам да я науча да не прекъсва другите. Това е полезен навик. — Винсънт изведнъж се размърда и заплака.
— Чудесно… — промърмори Харди. — Просто чудесно!
Ребека протегна ръце, изкриви устни и също се разрева. Вкопчи се в крака на майка си, за да търси утеха.
— Ето това е идея. Хайде наистина да ги дадем на Моузес и Сюзън за две седмици. — Харди пиеше джин горе-долу два пъти годишно и му се бе сторило, че тази вечер е подходяща за това. „Бомбайски сапфир“ с лед и две маслинки.
Бяха сложили децата да спят. Още нямаше осем, беше светло и топло. Седяха един до друг на стъпалата пред къщата и чакаха да им донесат поръчаните пици, уловили ръцете си. Вратата беше отворена, за да чуят, ако някой ги повика. Или — по-вероятно — се разплаче.
— Май две седмици няма да са достатъчни. — Франи държеше чаша бяло вино. Ревът на децата беше продължил близо час. — Ако наистина искат да разберат за какво става дума…
— Моузес живее наблизо — продължи да разсъждава Харди. — Ще можем да ги посещаваме, когато пожелаем. — Студеният джин беше толкова мек и приятен, все едно не пиеше нищо.
— Като стана дума за посещаване…
Харди поклати глава. Пак Дженифър.
— Не знам, Фран. Не виждам каква полза може да има. Какъв е смисълът?
— Ще се почувствам по-спокойна, ето какъв е смисълът.
— Нали не мислиш, че ще се опита да ми направи нещо? Същото беше и с Анди Фаулър.
— Аз познавах Анди, Диз. Поне ми беше ясно кой е той. Съдия, твой бивш тъст… Освен това го отърва. Тази жена… — Франи потрепери и отпи от виното. — За нея знам само това, което пишеше във вестниците… че е алчна и хладнокръвна рецидивистка, красива и кръвожадна…
— Не е чак толкова красива… Далеч не колкото теб…