Тринадесетият съдебен заседател

Франи се облегна на рамото му и отвърна иронично:
— Е, добре, тогава е най-фотогеничната некрасива жена на света. Така или иначе, за мен тя не е истинско човешко същество, не е нещо, от което не се боя или което не ме тревожи…
— Ами ако не иска да се срещне с теб?
— Значи не иска и толкова.
Беше права. Ако Дженифър откажеше да се срещне с Франи, нямаше да говорят повече. Джинът, който почти не се усещаше, уверяваше тялото на Харди, че вечерта е станала по-мека, че е добила някакъв топъл отблясък… Увери Франи, че ще направи, каквото може. Не беше кой знае какво… Ако ще я накара да се чувства по-добре…
Как би могла да навреди евентуалната им среща?
Когато по-рано през деня се свърза с Нанси Дистефано, я помоли да му се обади по-късно, за да си уговорят среща, защото не беше наясно с разписанието си и й даде както служебния, така и домашния си телефон.
Тя се обади малко след девет. Гласът й беше дрезгав, хриптящ, едва се чуваше.
— Господин Харди?
Каза му къде се намира и помоли да отиде при нея веднага, защото можело и да няма друга възможност. Харди уведоми жена си, че ще излезе и тя не остана очарована.
Улица „Улоа“ беше тъмна.
Харди бе изпил мартинито си и сега ранният полумрак се смесваше с вътрешната топлина. Къщата на Дистефано беше само на две пресечки от студения океан. Спря отпред.
Беше с яке, по дънки и боса. Седеше на полутъмната веранда. Когато слезе от колата, тя стана и тръгна с нестабилна походка по бетонната алея, която разделяше моравата. Посрещна го по средата. Докосна го по ръкава и моментално дръпна ръката си, сякаш се опари.
— Той няма да ни чуе тук. Вече не би могъл. Слава Богу, изгуби свяст.
Трепереше. Харди се зачуди, дали не е пияна.
— Кой загуби свяст?
— Фил, разбира се. — Засмя се тихо, нервно. — Кой друг? Съжалявам за тази вечер… За срещата. — Не фъфлеше. — Помислих си, че можем… но Фил…
Харди махна с ръка. Очите му привикваха с полумрака. Единствената светлина идваше от лунното небе. Лицето на тази жена силно му напомняше за Дженифър — измъчено, все още привлекателно. Вадеше го от равновесие.
Тя пристъпваше от крак на крак, като че ли не си даваше сметка, че го прави.
— Помислих си, че може да е от полза за дъщеря ми.
— Възможно е. Не знам. Добре ли сте?
Жената се наклони някак странно и се улови за хълбока.
— По-добре да седнем.
Без да го чака, тя тръгна към малката веранда, оградена от ниска каменна стена. Облегна се на една от колоните.
— Госпожа Дистефано?
Направи му знак да мълчи. Дишаше тежко. Когато превъзмогна болката, която изглежда я измъчваше, отново се обърна към него и опита да се изправи. Очите й бяха влажни, но сякаш нямаше сили да заплаче.
Изправи се с видимо усилие, после се обърна към него. Вдигна глава, пое дълбоко въздух, отърси се от колебанието и отвори якето, с което беше облечена. Отдолу беше гола.
Тялото й — гърдите, ребрата, корема — бяха насинени и отекли на десетина места. Харди остана като парализиран на около метър от нея. Почувства как в гърдите му се надига гняв. Сини петна, разкъсани капиляри, следи от удари с юмрук. Пристъпи към нея, улови реверите на якето и внимателно ги затвори. Лайтнър бе прав за бащата на Дженифър.
Госпожа Дистефано се облегна отново на колоната и бавно се отпусна на плочите.
— Казах му… на Фил… че го правя за Дженифър. Че не е кръшкане. Той попита как така най-напред не сте се опитали да говорите с него…
Харди притисна слепоочията си с длани. Това бе повече, отколкото бе в състояние да си представи.
— Дженифър ме посъветва да говоря с вас. Ако беше казала да се обърна към него, щях да се съглася.
— Знам. Обясних му… поне се опитах.
— Нямах понятие, че ще ви навлека…
Тя отново докосна ръкава му.
— Не, не. Вината не е ваша. Това се случва непрекъснато.
Харди вдигна очи.
— Трябва да сложите край. Трябва да се оплачете.
Нанси Дистефано поклати глава. Продължаваше да трепери, да се мъчи да потисне болката. Очите й му казаха съвсем ясно, че не знае какво говори.
— Къде ще се дяна след това? Какво ще правя?
— Където и да е, каквото и да е! Просто трябва да сложите край на този ад.
Тя продължи да клати глава.
— Фил няма да ме остави. Никога. Дори няма да позволи да говоря с вас.
— Преместете се на друго място.
— Опитвала съм. И винаги се връщам. Светът навън е жесток, господин Харди. Тук поне някой се грижи за мен…
— Ако се грижеше, нямаше да постъпва така.
— Не се случва много често. Страхува се да не ме загуби, разбирам го. Казвам му, че няма за какво да се безпокои, но той е толкова ревнив… Не бих ви се обадила тази вечер, може би и не трябваше, но щом е за Дженифър…
— Той постъпвал ли е така и с нея?
— Фил? Не. Никога не е вдигал ръка срещу нея. Даваше си сметка, че ако го направи, ще го оставя. Не би го понесъл. Не… Това — тя посочи с жест тялото си — е между нас двамата. Няма нищо общо с дъщеря ни.
Харди се вторачи надолу в осветената от луната морава. Тази жена защитаваше мъжа, който я бе пребил от бой.
— Толкова е ревнив…
Опита да се съсредоточи.
— А сега какво, госпожо Дистефано?
Тя сви рамене.
— Дори нямах намерение да споменавам тези неща пред вас. Това е нищо.
— Добре, нека да е нищо.
— Искахте да говорим за Дженифър. Ако не беше станало така… Изглежда не трябваше да казвам на Фил, а просто да се измъкна за малко. Всъщност, аз съм си виновна.
Самоукоряване, повтаряне, отричане. „Аз съм си виновна.“ Така ли е било и при Дженифър? Отново си спомни Лайтнър. Попита я.
Тя кимна, видимо благодарна, че той изглежда я разбираше.
— Най-добре да оставим това и да поговорим за каквото искахте. Така е най-добре.
Харди се опита. Пое хладния нощен въздух и положи усилие да се съсредоточи достатъчно, за да заговори за Том. Не успя.
 18 
Както понякога се случваше, Ейб Глицки пристигна, без да се обади предварително. Когато Франи му отвори, той направи крачка назад и подсвирна. Тя беше със синя пола и бяла блуза, ниски обувки, найлонови чорапи. Сложила си бе руж, макар че едва ли се нуждаеше от него.
— За каквото и да си се нагласила така, успехът ти е в кърпа вързан.
Франи направи реверанс и се усмихна.
— Значи не мислиш, че е прекалено?
— Зависи какво смяташ да правиш? Да добиваш злато, да играеш футбол, да участваш в боксов мач?
Франи стана сериозна.
— Не. Имам среща.
— Тогава всичко е наред.
Тръгнаха към кухнята. Къщата приличаше на стара викторианска гара — дълъг коридор, от който се влизаше във всекидневната и трапезарията отляво, в банята вдясно. Отзад имаше няколко стаи — просторна кухня, спалнята на Харди и Франи с още една баня, стаята на Ребека (някогашният кабинет на Харди), стаята на Винсънт.
Харди излезе от спалнята с чаша топло кафе в ръка. Беше с панталоните на един от най-хубавите си костюми, бяла риза, италианска вратовръзка.
Глицки спря на прага.
— Май съм объркал къщата. Къде са децата?
— Взехме си почивен ден — отвърна Франи. — Дойде баба им и ги взе. Ще се върна веднага. Искаш ли чай или кафе?
Глицки кимна и отиде да си налее гореща вода за чай.
— Къде сте тръгнали?
Харди още беше потресен от срещата си с Нанси Дистефано. Когато се прибра предишната вечер, разказа на всичко на Франи, после остана сам във всекидневната и дълго не успя да заспи. Сега изневиделица се появи Глицки и искаше да разбере къде отиват. Ейб не би одобрил идеята Франи да се запознава с Дженифър Уит, защото, според него, умните хора не биваше да смесват семейния си живот със служебните проблеми. В момента на Харди никак не му се обясняваше защо бе капитулирал пред подобно искане на жена си, при положение, че знаеше колко глупаво е то.
— Ще закарам Франи някъде в града и после ще хапнем заедно. Какво те води насам?