Тринадесетият съдебен заседател

— Питаш ме, дали според мен е застреляла сина си хладнокръвно? Ще ти кажа истината — не знам. През последните две години сме обвинили точно четири жени в същото това престъпление, така че не ми обяснявай колко зловещо е то, за да го направи една майка.
— Казвам само, че Дженифър не го е направила. Прекарах известно време с нея — настоя Харди.
— И ти се стори тъжна, нали? — Пауъл поклати глава. — Диз, помниш ли Уонда Хайес? — Говореше за едно нашумяло дело отпреди няколко месеца. Кимна — помнеше го. — Е, Уонда не престана да плаче през цялото време. Беше съкрушена. И призна, че е убила две от децата си. Твърдеше, че един ден просто излязла от кожата си… Беше й много тъжно от всичко това.
— Добре, Дийн, но…
— Какво „но“? Не твърдя, че планът на Дженифър е включвал да убие сина си. Твърдя и можем да го докажем, че е планирала убийството на мъжа си, но не се е погрижила достатъчно добре по това време момчето да го няма у дома. Може би е била само _небрежна_. Не знам и не ме интересува. Не мога да мисля за това. Важното е, че синът й също е мъртъв и тя ще си го получи и заради него. Това е.
След като изля гнева си, Пауъл изведнъж въздъхна, сякаш изненадан от собствения си изблик на чувства. Овладя се.
— Слушай — добави той, — тъкмо бях тръгнал към „Лу“. Не искаш ли да пийнеш нещо?
„Лу“ беше заведението на Лу Гърка, местното свърталище на ченгета и прокурори.
Харди посочи папката и поклати глава.
— Друг път.
Лицето на помощник областния прокурор се изопна. Говореше се, че Пауъл се кани да се кандидатира за главен прокурор на близките избори и очевидно внимателно мереше всички свои публични действия — тази искреност например, — но все пак Харди беше нащрек. Според Пауъл едно от първите задължения на прокурора бе да осигури на защитата достъп до всички материали по делото.
— Знаеш ли, може би няма да е зле да се отбиеш отново при Арт. Не искаме да има никакви изненади.
Харди примижа, премести се леко встрани.
— Получих папката преди около час.
— Да. С Арт поговорихме след това и решихме, че ще е по-добре да играем с открити карти от самото начало. Както казах, не искаме да има никакви изненади.
— Какви изненади?
Лицето на прокурора стана сериозно.
— Още не си видял обвинителния акт. Ще предявим на госпожа Уит и трето убийство.
— Какво трето убийство?
— Предполага се, че първият й съпруг е умрял от свръхдоза наркотици преди девет години. Знаеше ли това? Не ми е ясно как журналистите все още не са напипали този факт, но сигурно скоро ще го направят.
Харди стоеше неподвижен като стълб. Зачуди се дали някогашния му приятел Арт Драйсдейл нарочно му е дал само половината от фактите — не че в това имаше някаква юридическа изгода, но Арт беше известен с това, че обичаше да създава проблеми на адвокатите от защитата, само за да ги изважда от равновесие. Това бе добра поука за Харди — той наистина беше от другата страна.
— Във всеки случай — продължи Пауъл, — инспектор Теръл, който я арестува, настоя за ексхумация и го уреди чрез Страут. — Това, спомни си Харди, беше Джон Страут, съдебният лекар. — Оказва се, че госпожа Уит е спечелила нещичко и от онази смърт. Седемдесет и пет хиляди долара, а по онова време това бяха доста пари. Теръл откри, че госпожа Уит е ходела с един зъболекар, когато Нед… това е съпруг номер едно… е хвърлил топа. Да ходи със зъболекар, докато все още е била омъжена!? Колко грозно! Но, както и да е. Когато Нед е умрял, се е сметнало, че е станало заради свръхдоза… Направили са тест А, намерили са кокаин и алкохол и са написали заключението.
Харди знаеше, че в такива случаи съдебните лекари правят три проби. Третата включваше проверки на много повече вещества — барбитурати, амфетамини и така нататък, но освен това беше и много по-скъпа от първата, която бе за летливи вещества — най-вече алкохоли, така че рядко се стигаше до нея, ако още в началото се установи видима причина за настъпването на смъртта.
Харди знаеше всичко това, но все пак трябваше да попита:
— И не е проверил за нищо друго?
— Защо да проверява? Намерили са каквото са търсели, свръхдоза кокаин и алкохол… знаеш как е. Нед е бил добре натъпкан и с двете, така че въпросът е бил приключен. Само че познай какво стана сега.
— Не мога. — Харди се чувстваше вдървен.
— Атропин.
— Какво?
— Атропин.
— Какво „атропин“?
— Умрял е от атропин. Ексхумирахме го по настояване на Теръл и открихме атропин.
— Значи е умрял от свръхдоза атропин.
Пауъл поклати глава.
— Човек не умира ей така от свръхдоза атропин. Това не е наркотик. Не можеш да се надрусаш с него. А Нед е бил натъпкан до козирката.
— Това все още не означава убийство.
— Мисля, че ако се свърже с последните две, означава.
— Тя не е виновна и за тях. Не забравяй, че все още не е осъдена.
Пауъл го удостои с един уморен от света поглед, с който сякаш искаше да каже: „Е добре, така говори адвокатът за своя клиент, но все едно, като професионалисти и двамата много добре знаем каква е истината.“
— Твоята госпожа Уит е черна вдовица, Харди — каза той гласно. — За всичко това ще я обвиним в убийство първа степен. Смъртна присъда. Положението е сериозно.
 3 
— Не. Не…
Лицето не Дженифър бе съвсем пребледняло. Главата й увисна надолу, но след миг тя се овладя, стана, отиде до стъклената преграда и се загледа в стаята на надзирателките.
— Нед се самоуби… може би без да иска… Но Лари и Мат уби някой друг. Кълна се пред Бога… _Не бих могла да убия собствения си син!_
Харди обърна внимание, че не казва същото за съпруга си. Седеше с отпуснати рамене, сключил пръсти на масата пред себе си.
— Разкажете ми за Антъни Алварес — подкани я той.
Тя приглади два пъти косата си с пръсти, все още с лице към стъклото.
— Не познавам никакъв Антъни Алварес.
Харди запази спокойствие.
— В полицейския доклад пише, че това е съседът ви от отсрещната страна на улицата.
Тя се обърна.
— Господин Алварес? О… _този_ Антъни Алварес. Дори не знаех малкото му име. Е, и? Какво общо има той?
— Общото е това, че той е една от сериозните причини да сте тук. — Разказа й показанията му накратко. Докато слушаше, тя се върна до масата и седна странично от Харди.
— Но аз не направих това. Никога не започвам да тичам, преди да мина ходом няколко пресечки, за да загрея. Не е възможно да съм затворила портата и веднага да съм хукнала. Не само не е възможно… _Не го направих!_
Харди кимна.
— А защо, според вас, твърди това? Карали ли сте се за нещо?
— Просто не мога да повярвам! — Дженифър пое дъх, потрепери и изпусна въздишка. — За четири години съм разменила с този човек около стотина думи. Дори не съм сигурна, че ще го позная, ако го видя някъде в града. Защо постъпва така с мен?
— Не знам — отвърна Харди, — но засега ми се струва, че ще е по-добре да се насочим към нещо, което би могло да ви помогне. Дали не ви е видял и някой друг съсед?
Дженифър затвори очи и се отпусна на облегалката на стола. Проличаха извивките на тялото й, гладката кожа на бузите й. Харди изведнъж си даде сметка колко е привлекателна, дори и със затворническите дрехи. Пълни, леко нацупени устни, нос, издаващ сила, пропорционални кости.
— Минах покрай един мъж — каза Дженифър, все още със затворени очи. — Възрастен. Мексиканец или негър… във всеки случай беше с тъмна кожа.
— Прочетох за него. — Харди се наведе напред. — Не мисля, че ще свърши работа.
— Как така? Аз _видях_ някого. Мисля, че може да е бил…
Харди поклати глава. Тя протегна ръка към него през масата.
— Не, не. Слушайте. Беше седмицата след Коледа. Никакви коли, жива душа наоколо… и видях онзи мъж, облечен с тежко палто… Стори ми се, че оглежда номерата на къщите. За малко щях да спра, за да го попитам дали не мога да му помогна, но не исках да закъснея, така че продължих. — Тя замълча за миг и се вгледа в Харди. — Наистина би могъл да е _онзи…_ който… искам да кажа, все някой трябва да го е направил!