Тринадесетият съдебен заседател

— Забелязахте ли дали има оръжие?
— Не, но…
— Видяхте ли го да влиза в двора на вашата къща?
— Не… Щях да…
— Имате ли представа защо някой, който не познава Лари лично, би искал да го убие? Или сина ви? — Погледът й се втренчи в пространството помежду им. — Дженифър, ако откриете утвърдителен отговор на някой от тези въпроси, ще можем пак да поговорим за този човек, но засега няма да имаме полза от него.
— Но това би могло да се окаже…
— Когато се окаже, ще направим нужното, обещавам.
Харди си припомни, че не е дошъл, за да я разстройва, но чувстваше, че трябва да й каже какво ще бъде обвинението. Макар и делото да беше на Фримън, не би навредило да събере още малко впечатления за тази жена.
— Добре, да минем нататък. Може би ви е видял и някой друг?
— Но… онзи мъж… той може да е бил…
Потупа я по ръката, задържа я на масата.
— Да продължим нататък.
Тя отдръпна ръката си.
— Трябва да ми повярвате. Не съм го направила аз и ако онова е бил…
— _Ако…_ Може и да е имало такъв човек, може и да е застрелял Лари, но може и да е всякакъв… турист, някой, който се разхожда…
Дженифър го изгледа ядосано.
— И двете му ръце бяха в джобовете. Може да е имал пистолет.
Харди за малко щеше да й припомни, че убийството е извършено с тяхното оръжие, но се овладя.
— Момент! — каза той. — Вижте какво, не сме тук, за да спорим. Ще се върнем на този мъж по-късно. Засега нямаме полза от него, освен ако не живее някъде наблизо и има начин да го намерим. Опитвам се да открия нещо, върху което да изградя защитата ви, но той няма да свърши работа.
Тя наведе глава. Тялото й едва доловимо се поклащаше напред-назад.
— Направихте ли нещо необичайно, докато тичахте? Нещо, което вече сте казали на полицаите. Или не сте.
Тя престана да се поклаща. Вдигна глава, сякаш й тежеше и въздъхна.
— Не ме питаха нищо такова. Искам да кажа… не смятах… нямах представа, че съм заподозряна. Заблудиха ме. Не са ме питали нищо такова.
— Но сега аз ви питам, нали? Хайде да се опитаме да открием нещо.
Дженифър кимна. Спомни си, че бе спряла пред банковия автомат на Хайт стрийт. Харди реши, че това е странно.
— Тръгнахте да спортувате с магнитната карта в джоба?
— Че какво странно има? — И му обясни, че анцузите й имали джобове и най-редовно, преди да излезе, грабвала ключовете и портмонето си — където държала картата. Обясни му, че онази сутрин е стигнала до първата пресечка без да тича, минала е покрай мъжа, после е минала тичешком още две пресечки и е спряла, за да изтегли пари от автомата.
— Беше понеделник след Коледа. Не бяхме теглили пари цели три дни.
Това поне беше някакво начало.
Оказа се, че в известен смисъл е по-лесно да обясни защо се заема с Дженифър Уит на самата нея, отколкото на жена си.
След успеха в първото си дело за убийство — когато защитаваше бившия съдия от върховния съд Анди Фаулър — Харди с изненада си даде сметка, че е станал нещо като собственост на малкия свят на юридическото общество на Сан Франциско. Адвокатите, които можеха да стоят на краката си в съдебната зала, изглежда не бяха често явление. Дори и в големите правни фирми основната работа — подготвяна от цяла армия чиновници, секретарки, счетоводители, книжни плъхове, стратези и какви ли не още — се изнасяше от онзи, който умееше да изложи съответната теза пред съдебните заседатели и съдията убедително.
Тъй като повечето адвокати от големите фирми рядко виждаха съдебната зала отвътре, много от тях нерядко наемаха външни хора с богат практически опит, както бейзболните отбори наемат утвърдени играчи — ролята им е ограничена, но пък спасяват положението.
Поради сензационния характер на делото срещу съдията Фаулър и успеха на Харди — дотогава никому неизвестен, новоизлюпен адвокат — поне половината от големите фирми го забелязаха и веднага след като бе произнесена присъдата в полза на клиента му, телефоните започнаха да звънят.
Другото събитие, съвпадащо по време с процеса срещу Фаулър, беше раждането на Винсънт — синът на Франи и Дизмъс. В началото Харди отказваше всякакви покани за работа под предлог, че жена му има нужда от него у дома. Сега, три месеца по-късно, бе посетил единайсет фирми с луксозни офиси, облечен в единствения си официален костюм, бе приел множество покани за обеди с мъже и жени, с които чувстваше, че няма нищо общо — не че бяха неприятни хора, нищо подобно, бяха елегантни, мили, самоуверени, финансово осигурени. Просто не го привличаха като човешко същество.
Предлагаха му високи заплати, възможността след време да стане съдружник, когато щеше да получава значителни допълнителни суми всяка година.
Франи имаше сериозна застраховка, още отпреди брака им. Освен хонорара за процеса срещу Фаулър, който бе малко шестцифрено число, Харди притежаваше една четвърт от бара „Литъл Шамрок“. За къщата плащаха по-малко от шестстотин долара месечно. Не можеше да се каже, че са изпаднали в нужда, но независимо от това парите, предлагани от големите фирми, не бяха дребна работа, дори го изкушаваха.
Къщата, сега с двете деца, започваше да им отеснява и не беше невъзможно да помислят за нова. Дори на няколко пъти обсъждаха въпроса. Повече или по-малко и двамата смятаха, че един ден ще избере някоя от фирмите, ще започне работа, ще заживее като възрастен човек.
Но чисто и просто не беше готов да се обвърже с никоя от фирмите — очакваше да се появи по-добро предложение, да попадне на хора, сред които би се чувствал по-добре. Затова реши междувременно да наеме офиса в сградата на Дейвид Фримън — където седеше почти без работа, когато му се обадиха за делото на Дженифър Уит.
— Сигурно няма да са малко пари — каза Харди.
— Но това е само ново дело. Не е нова работа.
— Дори не съм го поел още. Титуляр е Фримън.
— Ала не е изключено и това да стане.
Ръцете на Харди, кръстосани пред него на масата, се разтвориха.
— Може би.
Франи се опитваше да го разбере и той не можеше да я обвини, че се безпокои. Би могъл да й каже, че всъщност не е променил намеренията си, но и двамата знаеха, че не е истина. Работата в екипа на защитата при едно потенциално добре платено дело въобще не би могло да се сравни с това, да си съдружник в някоя от големите адвокатски фирми и Франи си даваше сметка за тези неща.
— Делото ще продължи дълго… година, може би две. Кой знае, то е нещо сигурно, Франи. Не се знае какво може да стане.
Жена му вдигна нагоре зелените си очи, сякаш очакваше с нетърпение да чуе точно това. Той продължи да настоява:
— Госпожа Уит струва два милиона долара, може би повече…
— Само че застрахователната компания няма да й ги даде, след като е обвинена в убийство.
Беше се надявал да не стане дума за това.
— Случвали са се и по-странни неща. — Опита да се усмихне. — Може пък да й ги даде.
— Направи ми една услуга, Диз. Ще разбереш ли как точно стоят нещата?
След вечеря сложиха децата да спят и седнаха на масата в трапезарията на чаша вино и шоколадови сладки — последното кулинарно откритие на Франи, към което и двамата бяха пристрастени. Меден свещник с почти изгорели свещи хвърляше трепкаща светлина.
Франи въздъхна.
— Не искаш да работиш за някой друг, нали? — Вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Ако е така, нямам нищо против. Но не искам да говорим за това, като че ли искаш.
— Не съм казал такова нещо.
— Но съм права, нали? Наричаш хората, които ти правеха предложения „фирмени плъхове“. Струва ми се, че фразата говори достатъчно ясно.
Харди лапна една сладка и отпи вино.
— И сам още не съм наясно. Делото на Дженифър Уит влезе в живота ми съвсем неочаквано днес сутринта. Какво трябва да направя? Фримън ме помоли да помогна. Утре ще поеме той.
— Но не ти се ще да се откажеш, нали?
— Не съм поемал никакви ангажименти, но… наистина делото е интересно. Прегледах папката.