Тринадесетият съдебен заседател

— Имаш предвид онази, от която не можеш да си извадиш носа. Която вече си научил наизуст.
Харди се отказа.
— Да, нея.
— А какво ще стане, ако го е направила тя? — Франи вече се ловеше за сламка и си даваше сметка за това.
— Дори и така има право на адвокатска защита.
— А какво общо има това с теб?
— Адвокат ли съм?
Двамата се засмяха. Напрежението поотслабна. Едната от свещите изгасна и изпусна дим. Франи улови ръката на мъжа си.
— Слушай, знаеш, че съм с теб. Просто искам да съм сигурна, че ще постъпиш така, че после да не съжаляваш. Тук не става дума само за това дело. Ако го вземеш, след това ще правиш само това — ще вземаш нови и нови. През цялото време ще защитаваш някого.
Харди някога беше полицай, беше работил и в прокуратурата. Франи бе на мнение, че ако някой е роден, за да бъде обвинител, това е мъжът й. Беше чувала тирадите му срещу адвокатите на защитата, помнеше как ги наричаше преди време: „боклуци“ и „утайки“, готови на всичко, стига да получат приличен хонорар.
— Може би няма да е чак толкова лошо — каза той.
Франи му се усмихна.
— Просто се питах дали това е животът, който искаш да живееш.
— Искам да живея с теб.
Тя стисна ръката му.
— Разбираш какво имам предвид.
Разбираше. Той също се безпокоеше до известна степен, но също така бе наясно, че ако Дейвид Фримън го помоли да помогне за делото на Дженифър Уит с каквото и да било — а веднага му идваха на ум няколко неща, — не би могъл да откаже. Това означаваше, че се отказва от възможностите за работа, което пък на свой ред означаваше, че…
Все едно.
Угасна и другата свещ.
— Хайде да не мием чиниите сега — предложи той.
 4 
Сградата на съда в Сан Франциско се намира близо до магистрала 101 на ъгъла на 7-а улица и Браянт авеню и представлява удивително безличен сив монолит. На долните етажи се помещават различни градски и областни служби — полиция, съдебна медицина, седалището на областния прокурор, съдебни зали и чакални за подбор на съдебни заседатели. Арестите на седмия и шестия етаж са под контрола на областния шериф, а не на градската полиция. В някогашния паркинг отзад бавно израства нов затвор.
Харди влезе през задния вход, мина през детектора за метали и като избегна асансьора, който мнозина смятаха за най-бавния в Америка, се изкачи пеша на третия етаж, за да влезе в познатия хаос, който цареше в обширното фоайе.
Освен обичайния цирк, тазсутрешното представление предлагаше и група от двайсетина цигани. Униформени полицаи се мъчеха да забранят на няколко жени да си сварят кафе на газов котлон на пода. Харди най-напред се учуди как са успели да вкарат котлона през детектора за метали на входа, после се спря, за да погледа, запленен, както винаги, от невероятните неща, които се случваха между тези зелени стени.
Изглежда спорът беше смислен — все още никой не беше повишил глас, но и пламъкът продължаваше да гори. Докато едната жена се грижеше разговорът да върви, другата наливаше течността в чаши и раздаваше на мъжете, които най-напред мушкаха бучки захар в устите си и едва после пиеха.
— Трябва да инсталират телевизионна камера и да излъчват от това фоайе на живо — чу глас. Беше Дейвид Фримън, както обикновено, с евтиния си изпомачкан костюм и с вид на човек, който не е спал цяла седмица. — Програмата може и да спечели трийсет процента от зрителите.
Харди махна с ръка.
— Ще ти трябва съдия коментатор, който да се мъчи да обяснява какво става тук. Погледни само.
Фримън се замисли.
— Добра идея. Ще се сменят на ротационен принцип, както в редовния график. „Тази седмица с вас ще бъде Мариан Браун, а през почивните дни, дами и господа, съдия Оскар Томасино!“
Тръгнаха към 32-и отдел и съдебната зала, в която след час щеше да бъде връчено обвинението на Дженифър Уит. Фримън можеше да отдели само това време, за да научи подробностите по делото. Беше безсмислено да го пилее.
— Как изглеждат нещата? — попита той.
— Искат смъртно наказание.
— Смъртно. Пауъл би трябвало да присъства един-два пъти на екзекуция, за да поомекне.
— Подозирам, че ще му хареса.
Фримън не беше склонен да мисли така — бе присъствал на шест екзекуции в няколко щата и според него нормален човек не би могъл да хареса такова нещо. Пауъл беше напълно нормален.
— Обвиняват я в три убийства, извършени за пари. Това е утежняващо обстоятелство.
— Три? — Както и Харди, Фримън също се изненада от обвинението за първия мъж на Дженифър Уит, Нед Холис, преди девет години. — Доста сериозно са се разровили, не мислиш ли?
— По-добре прочети документите.
Стигнаха до високата масивна дървена врата, която водеше към залата на съдия Оскар Томасино.
— Толкова ли е лошо положението?
— Нещата изглеждат сериозни. Обвинението не е изсмукано от пръсти. Все пак тя твърди, че не го е извършила.
Фримън отвори вратата и влязоха.
— Всяко нещо по реда си.
— Може би наистина не е.
— Може би — съгласи се Фримън. — От друга страна, може и да е.
Дори и шепотът отекваше в сводестата празна зала. Дизмъс Харди и Дейвид Фримън седнаха на последния ред — дълга, твърда и студена пейка от светло дърво. Фримън започна да прелиства папката, скръстил крака, с незапалена пура в устата си. От време на време вадеше листове от препълненото куфарче на Харди.
— Много е окуражаващо да говори човек с теб, казвали ли са ти го?
Фримън сви рамене.
— Клиентите ми ме обичат. Защо? Защото ги отблъсквам. Дали смятам, че са виновни? Дали ме интересува? Вероятно… и за двата въпроса. Повечето пъти.
— Повечето пъти мислиш, че са виновни?
Фримън вдигна поглед от документите и го изгледа.
— Повечето пъти са виновни. Нашата работа е да ги отървем, така че ме интересува преди всичко това.
— Е, аз установих, че много силно ми се ще да й вярвам. Плачеше, изглеждаше наистина съкрушена.
— Заради загубата или задето са я хванали? — Фримън отбеляза с пръст мястото, където четеше. — Знам, знам. Аз съм жесток и циничен. Но все пак сълзи се ронят поради най-различни причини, не на последно място сред които е самосъжалението, а когато някой е хвърлен в затвора, повярвай ми, това чувство е много силно. Човек може много сериозно да рухне, виждал съм го. — Продължи да чете и след още две страници попита: — Тя е хубава, нали?
Харди кимна.
— Млада?
— В документите пише, че е на двайсет и осем.
— Двайсет и осем… значи млада. — Самият Фримън беше може би на петдесет и осем. Според Харди той не изглеждаше по-стар от осемдесет. — Добре. Млада, красива и разплакана… Естествено, че ще си склонен да й вярваш. И знаеш ли какво? Предполагам, че и тя е наясно с това. Независимо дали е убила мъжа си или не, госпожа Уит много добре знае какъв ефект оказва плачът на един нормален топлокръвен мъж, какъвто си ти. А ефектът е, че си склонен да й вярваш, че ти се иска да я утешиш. Повече от всичко друго искаш да я накараш да престане да плаче, нали? — Фримън извади пурата от устата си, изплю листче тютюн и пак я лапна. — И като стана дума, кажи ми честно. Това е нещо като мое лично изследване на общественото мнение. Направила ли го е, или не.
— Не знам. Склонен съм да мисля, че не.
— За кое точно не?
— Не знам.
— Кое не знаеш?
— Не съм сигурен… за момчето, Мат. А ако не е убила него, всички останали обвинения рухват, нали?
— Смяташ, че не е убила детето?
— Не го виждам.
— Защо? Само не ми казвай, че не е от тези.
— Добре. Поради две причини — отвърна Харди навъсено. — Най-напред, тя не просто отрече, стори ми се искрено изумена, че някой би могъл да си помисли, че е тя. Дори не искаше да говори за това, Дейвид. Искам да кажа… държеше се, сякаш е станала някаква странна грешка, която скоро ще се оправи. Що се отнася до това, че е убила собствения си син, как е възможно някой да си помисли, че… Както казах, успя да ме убеди.