Бяла смърт

Ръмеше. Бе типичен летен ден за Ферьорите — архипелаг от двайсет и четири парчета скала в Североизточния Атлантически океан между Дания и Исландия. Населението им — около 45000 души — се състоеше предимно от наследници на викингите, установили се тук през IX век. Въпреки че островите се водеха част от Кралство Дания, местните жители говореха на диалект, произлизащ от стария норвежки. Освен хората тук живееха милиони птици — снасяха яйцата си по отвесните скали, извисяващи се над морето като бастиони.
На предната палуба стоеше висок грубоват мъж към четиридесетте, наобиколен от репортери и оператори. Маркъс Райън, капитанът на „Морски страж“, бе облечен в консервативна черна офицерска униформа със златни нашивки по яката и ръкавите. С профила си на филмова звезда, обветрено лице, развявана от вятъра коса до раменете и с леко рижавата си брада, подчертаваща квадратната му челюст, Райън сякаш играеше ролята на смел морски капитан. За постигането на този имидж бяха положени огромни усилия.
— Поздравления, дами и господа. — Грижливо отработеният му глас отекна през грохота на моторите и шума на разбиващите се в корпуса вълни. — Извинете, но не успяхме да издействаме по-спокойно море. Някои от вас изглеждат леко позеленели от пътуването ни от Шетландските острови.
Хората от пресата бяха избраници от мнозината желаещи да отразят историята на инвазията. След бурната нощ на тесните койки на някои представители на Четвъртата власт им се искаше да не бяха изкарвали такъв късмет.
— Няма нищо — изграчи репортерката на Си Ен Ен. — Само гледайте историята да си струва целия проклет драмамин, дето изгълтах.
Райън пусна холивудската си усмивка.
— Мога почти да ви гарантирам, че ще видите малко екшън.
И направи театрален жест с ръка. Камерите покорно проследиха пръста му — той сочеше бойния кораб, който се движеше в широка дъга със скорост точно колкото да държи преднина. На главната му мачта се развяваше червено-бялото датско знаме.
— Последния път, когато се опитахме да попречим на жителите на Фарьорските острови да избиват китовете, същият този кораб стреля точно пред носа ни. Стрелбата едва не уби член на екипажа ни, макар датчаните да отричат, че са откривали огън по нас.
— Наистина ли сте ги обстрелвали с боклук? — попита репортерката от Си Ен Ен.
— Защитавахме се, с каквото можехме — с престорена сериозност отвърна Райън. — Корабният готвач бе изработил катапулт, с който да изхвърля чувалите с разлагащи се биологични отпадъци. Средновековните оръжия са му хоби, така че изработи една джаджа като требушет, която се оказа учудващо далекобойна. Когато корабът се опита да ни засече, готвачът отбеляза пряко попадение — за наша най-голяма изненада. Както и тяхна.
Райън направи съвършено изчислена пауза, след което продължи:
— Нищо не може да ви лиши по-категорично от попътен вятър от купчина обелки от картофи, черупки от яйца и утайка от кафе.
През групата премина смях.
— Не се ли опасявате, че подобни маймунджилъци могат само да заздравят репутацията на Пазителите на морето като една от най-радикалните екозащитни групи? — обади се репортерката от Си Ен Ен. — Организацията ви открито признава, че поврежда китоловни кораби, блокира морски пътища, оплесква с боя тюленови кожи, тормози ловци, прерязва мрежи…
Райън вдигна ръка в знак на протест.
— Това бяха пиратски китоловни кораби в международни води, а за останалото можем да докажем, че е напълно законно според международните спогодби. От друга страна, нашият кораб бе атакуван, срещу нашите хора бе използван сълзотворен газ, гумени куршуми и незаконни арести.
— Какво ще кажете на онези, които ви наричат терористична организация? — попита един репортер от „Икономист“.
— Бих ги попитал какъв по-голям терор може да има от хладнокръвното убийство на хиляда и петстотин до две хиляди напълно беззащитни кита на година. Освен това бих им напомнил, че никой не е бил раняван или убит от нас — „SOS — Зов за помощ“. — Райън отново пусна ослепителната си усмивка. — Стига, приятели, нали се срещнахте с хората на този кораб. — Той посочи към една привлекателна млада жена, която стоеше малко настрана от останалите. — Кажете ми честно, нима тази дама изглежда заплашително?
Тери Уелд бе малко над тридесет, средна на ръст, със стегнато тяло. Избелелите джинси и работната риза под широкия анорак трудно можеха да скрият атлетичната й, но категорично женствена фигура. Бейзболната шапка с надпис SOS не можеше да скрие кестенявите й къдрици. Сините й като тинтява очи гледаха будно и интелигентно. Тя пристъпи напред и се усмихна лъчезарно на журналистите.
— Вече се запознах с повечето от вас — каза тя с нисък, но ясен глас. — Знаете, че когато не работя като робиня на Маркъс на палубата, изпълнявам ролята на юридически съветник на „SOS — Зов за помощ“. Както каза Маркъс, използваме преки действия само в краен случай. След последната ни поява в тези води се оттеглихме, за да организираме бойкот на рибата, добивана в района на Фарьорските острови.
— Но въпреки това не спряхте лова на китове — обади се репортерът на Би Би Си.
— Пазителите винаги са си давали сметка колко трудно ще е да се сложи край на една вековна традиция — отговори Райън. — Жителите на Фарьорските острови проявяват абсолютно същия инат, благодарение на който са оцелели прадедите им викингите. Изобщо нямат намерение да се отказват заради някаква шайка любители на китове като нас. Но макар и да им се възхищавам, аз смятам, че китоловството е жестокост и варварство. То е под човешкото достойнство. Зная, че някои от вас са виждали лов на китове. Някой ще се съгласи ли да разкаже с две думи?
— Кървава работа — призна репортерът на Би Би Си. — Но пък лично аз не харесвам и лова на лисици.
— Е, лисицата поне има шанс да избяга — каза Райън и стисна зъби. — Докато така нареченият лов на китове е просто клане. Щом някой забележи стадо китове, пускат сирената и корабите ги подкарват към островите. Местните жени, а понякога и деца — чакат на брега. Пада голямо пиене и страхотна веселба, но не и за китовете. Забиват куки в дихателните им отвори и ги извличат на сушата, прерязват вратните им вени и оставят кръвта им да изтече. Водата става червена. Понякога им отсичат главите, докато са още живи!
— Но тогава по какво ловът на китове се различава от убиването на говеда? — обади се една русокоса репортерка.
— Защо питате мен? Аз съм извънземен, не ги разбирам тия неща — отвърна Райън. Изчака смехът да утихне и продължи: — Въпреки това въпросът ви е основателен. Може би защитаваме жителите на Фарьорските острови от тях самите. Месото на китовете е пълно с живак и кадмий, което е вредно за децата им.
— Но ако искат да отровят себе си и децата си, нима не е проява на нетолерантност от страна на SOS да заклеймява традициите им?
— Някога гладиаторските борби и публичните екзекуции също са били традиция. Цивилизацията е решила, че тези дивашки зрелища нямат място в днешния свят. Причиняването на ненужна болка на беззащитни животни е абсолютно същото. Те казват, че било традиция. Ние твърдим, че е убийство. И затова сме отново тук.
— Защо просто не продължите с бойкота? — попита човекът на Би Би Си.
На този въпрос отговори Тери:
— Бойкотът се оказа прекалено бавна мярка. А през това време продължават да се избиват стотици живи същества. Затова решихме да променим стратегията си. Нефтените компании искат да издигат платформи в тези води. Ако раздухаме лошата слава на лова, възможно е компаниите да се отдръпнат. Това пък може да принуди тукашните жители да спрат лова.
— А освен това имаме работа и на други места — добави Райън. — Има една международна риболовна компания: смятаме да я оградим с пикети и да изразим отношението си към ужасните последици от промишления риболов.
— Има ли изобщо някой, срещу когото не смятате да се опълчите? — недоверчиво попита репортерът на Фокс Нюз.