Бяла смърт

— Кажете ми, ако сме пропуснали някого — отвърна Райън.
Всички се разсмяха.
— И докъде смятате да стигнете с протеста си? — попита представителят на Би Би Си.
— Докъдето е по силите ни. Смятаме, че според международното право този лов е незаконен. Вие сте тук като свидетели. Нещата може да загрубеят. Ако някой желае да си тръгне, мога да уредя превозването му. — Райън изгледа всички поред и се усмихна. — Няма ли желаещи? Добре. Е, смелчаци, в такъв случай да тръгваме на бой. Следяхме няколко стада китове. Водите наоколо направо гъмжат от тях. А, явно онзи енергично ръкомахащ млад матрос има да ни каже нещо.
Вахтеният притича до капитана.
— Две стада минават край Стрьомьо. Наблюдателят ни на брега съобщава, че сирената е пусната и корабите излизат в морето.
— Вероятно ще се опитат да подкарат стадото до брега на китобойната Квивик — каза Райън на журналистите. — Ще застанем между тях и китовете. Ако не успеем да прогоним стадото, ще опитаме да попречим на ловците.
Репортерът на Си Ен Ен посочи крайцера.
— А онези няма ли да се ядосат?
— Разчитам на това — отвърна с хищна усмивка Райън.
Високо на мостика на „Лейф Ериксон“ един мъж в цивилно облекло — казваше се Карл Бекер — присви очи към „Морски страж“ през мощния бинокъл и изсумтя на капитан Ерик Петерсен:
— Боже мой! Тоя кораб сякаш е боядисан от побъркан.
— А, значи познавате капитан Райън. — Петерсен се подсмихна.
— Само от репутацията му. Сякаш има онова, което американците наричат тефлонов щит. Въпреки всичките му нарушения на закона не е бил осъден по нито едно обвинение. Какво знаете за него, капитане?
— На първо място, не е побъркан. Вярно, обладан е от едва ли не фанатична решимост, но всичките му действия са премерени. Дори крещящите цветове на кораба му са специално подбрани. Така кара неподозиращите опоненти да правят грешки — и това да си проличи идеално по телевизията.
— Може би следва да го арестуваме за визуално замърсяване на морето, капитан Петерсен?
— Подозирам, че Райън ще намери експерт, който да заяви, че корабът си е чиста проба плаващо произведение на изкуството.
— Радвам се, че сте запазили чувството си за хумор въпреки унижението, на което бе подложен този кораб при предишния си сблъсък с тези „морски пазители“.
— Бяха нужни само няколко минути, за да полеем палубата с маркучи и да се отървем от отпадъците. Предшественикът ми реши, че трябва да отвърне на боклучената атака с оръдейна стрелба.
Бекер трепна.
— Името на капитан Олафсен продължаваше да се споменава често в редакциите, когато за последен път чух за него. Много лошо. „Датски боен кораб атакува невъоръжен съд“. Заглавия, според които екипажът бил пиян. Боже мой, ужасно!
— В качеството ми на първи заместник на Олафсен мога да кажа, че уважавам безусловно решението му. Проблемът бе, че нямахме ясни нареждания от бюрократите в Копенхаген.
— Бюрократи като мен ли? — попита Бекер.
Капитанът се усмихна криво.
— Аз изпълнявам заповеди. Началниците ми казаха, че ще дойдете на борда в качеството си на наблюдател от военноморския отдел. Следователно сте такъв.
— Не бих искал да имам бюрократ на кораба си, ако бях на ваше място. Все пак можете да сте сигурен, че нямам властта да отменям заповедите ви. Разбира се, ще съобщя всичко, което видя и чуя, но все пак ще ви напомня, че ако мисията претърпи фиаско, ще се търкаля не само вашата, но и моята глава.
Капитанът не знаеше какво да си мисли за Бекер. Чиновникът бе дребен и мургав и с големите си влажни очи и дългия си нос приличаше на отчаян корморан. Петерсен пък отговаряше на стандартите за типичния датчанин — висок, рус и с квадратна челюст.
— Не ми се искаше да ви приемам на борда, но в ситуацията са въвлечени доста горещи глави и нещата могат да излязат извън контрол — каза капитанът. — Затова съм доволен, че имам възможност да се консултирам с представител на правителството.
— А вие какво мислите за лова на китове? — попита Бекер Капитанът сви рамене.
— Имам много приятели на острова. Биха предпочели да умрат, отколкото да се откажат от обичаите си. Казват, че именно това ги прави такива, каквито са. Уважавам чувствата им. А вие?
— Аз съм градско чедо, живея в Копенхаген. Цялата тази история ми се струва огромна загуба на време. Но в случая залогът е много висок. Правителството уважава желанията на островитяните, но бойкотът нанесе удар върху риболова. Не искаме жителите на Фарьорските острови да изгубят поминъка си и да станат храненици на държавата. Прекалено скъпо ще излезе. Да не говорим за огромните загуби за страната, ако нефтените компании решат да забавят изграждането на платформите заради лова на китове.
— Много добре си давам сметка, че ситуацията е режисирана. Всички актьори знаят идеално ролите си. Островитяните са замислили този лов, за да предизвикат екозащитниците и да се уверят, че парламентът знае за проблемите им. Райън бе не по-малко категоричен, като каза, че няма да позволи на никого да го спре.
— А вие, капитан Петерсен? Знаете ли своята роля?
— Разбира се. Просто не зная как свършва драмата.
Бекер изсумтя.
— На полицията й е наредено да стои настрана — продължи капитанът. — Няма да употребя оръжие по никакъв повод. Заповедите ми са да предпазя островитяните от евентуални опасности. Мога сам да решавам как точно да го направя. Имам право да избутам кораба на SOS, ако „Морски страж“ застраши рибарите. А сега моля да ме извините, господин Бекер. Май завесата ще се вдигне всеки момент.
Рибарските кораби вече бяха излезли и с пълна скорост и с вдигнати носове подскачаха по ниските вълни. Целта им бе мястото, където на повърхността се виждаха блестящите черни гърбове на стадото китове. Във въздуха се вдигаха фонтани пръски.
„Морски страж“ също се насочваше към китовете.
Бекер умуваше върху думите на Петерсен.
— Кажете ми, капитане, кога „избутването“ се превръща в таран?
— Когато аз реша.
— Има ли ясна граница между двете?
Петерсен нареди на кормчията да увеличи скоростта и да поеме право към „Морски страж“. После се обърна към Бекер и пак се усмихна криво.
— Скоро ще разберем.
 
2
Райън гледаше как крайцерът прекъсва мързеливите си обиколки и се насочва към кораба на SOS.
— Май Хамлет най-сетне взе решение — промърмори той на първия си помощник Чък Мърсър, който стоеше на щурвала на „Морски страж“.
Корабът им се бе опитал да прогони китовете в морето. Стадото се състоеше от около петдесет животни и някои от женските изостанаха заради малките си, с което забавиха спасителната операция. Корабът на SOS сновеше на зигзаг като овчарско куче, опитващо се да събере пръснало се стадо, но раздразнените китове правеха задачата му почти невъзможна.
— Все едно да събереш в стадо котки — промърмори Райън и отиде до десния борд, за да види как напредват китобойните лодки. Никога не бе виждал толкова много островитяни да участват в лова. Сякаш всички пристанища бяха опразнени. Десетки съдове, вариращи по размери от траулери до плоскодънни лодки с окачени мотори, се носеха с пълна скорост от няколко различни посоки към мястото на лова. Тъмните води бяха прорязани от белите ивици на следите им.
Тери Уелд също наблюдаваше скупчването на армадата.
— Няма начин да не се възхитиш на ината им — каза му.
Райън кимна. Наистина бе поразен.
— Да. Островитяните са готови на всичко, за да запазят кървавите си традиции.
— Това не е спонтанна реакция — каза Тери. — Ако се съди по начина, по който се движат, явно са намислили нещо.
И тъкмо го каза, сякаш по даден знак флотилията се раздели като клещи. Лодките направиха класическо обходно движение, понесоха се около кораба на Райън и в крайна сметка се озоваха между открито море и бавно движещото се стадо. Подредиха се и обърнаха към брега. Китовете останаха между тях и „Морски страж“. Краищата на редицата бавно започнаха да се свиват. Стадото се скупчи и се насочи към островите.