Кралицата на изменниците
Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.
Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после помръдна, движението му бе предшествано от потрепване на челюстните му мускули, което полсказваше за надигналите в него гняв.
— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.
Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.
— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…
— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.
— Остави ги да го затворят.
Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.
— Сигурен ли сте?
— Да — отвърна Разпоредителят. — Надявахме се да избегнем това, разбира се, но не желаем едновременно да изгубим Лоркин и вие да бъдете прогонен от Сачака. Върнете се в Дома на Гилдията и започнете да досаждате на Амакира да освободи Лоркин. Ние ще правим всичко възможно оттук.
Сърцето на Денил се сви, когато двамата ашаки минаха покрай него и застанаха от двете страни на Лоркин. Младият магьосник изглеждаше смирен и разтревожен, но когато срещна погледа на Денил, успя едва-едва да се усмихне.
— Ще се оправя — каза той, след което позволи на двамата мъже да го отведат.
Денил се обърна към краля.
— Затворете го, щом трябва, ваше величество, но не го наранявайте — предупреди той, — или за в бъдеще ще бъде много трудно постигането на мирен съюз между Обединените земи и Сачака. Което ще е наистина жалко.
Амакира не отмести поглед, но когато отговори, гласът му беше тих.
— Върнете се в Дома на Гилдията, посланик. Тази среща приключи.
Още преди да отвори очи, Сония знаеше, че е твърде рано. Тя се обърна към паравана, който закриваше прозореца на спалнята й, и се намръщи, когато видя ранната утринна светлина, отразяваща се в стената зад него. Светлината в това време на деня притежаваше качество, което я отличаваше от тази в късния следобед, и й подсказваше, че е спала само час или два.
Едно почукване на входната врата й подсказа защо се е събудила.
Тя простена, притисна длани към очите си и зачака. Всяка сутрин, с изключение на Болниците, Черният магьосник Калън се отбиваше, за да ескортира Лилия до училище. През повечето време ученичката се подготвяше за занятията в Университета тихо, за да не събуди Сония. Но на Калън му отне доста време да разбере, че трябва да чука по-тихо, и то след като Сония няколко пъти нарочно спомена, че обикновено поема нощните смени в болницата.
Очевидно тази сутрин беше забравил.
Чукането се потрети, и то още по-силно. Сония отново изстена. Защо Лилия не отваряше? Тя въздъхна, отхвърли завивките и с усилие се надигна. Приглади косата си с ръце, грабна една връхна мантия и я наметна върху нощницата си. Влезе в приемната стая и тръгна към вратата, изпращайки тънка струйка магия към бравата.
Когато вратата се отвори навътре, намръщеният Калън погледна и я видя, и веждите му се смръщиха още повече. Погледът му се плъзна по връхната мантия и отново се върна на лицето й, но изражението му не се промени.
— Добро утро, Черна магьоснице Сония — каза той. — Простете за притеснението. Лилия тук ли е?
Сония погледна към затворената врата на спалнята на Лилия и отиде до нея. Почука тихо, после по-силно и накрая я отвори. Стаята беше празна. Но леглото беше оправено, което означаваше, че лелята на Сония, Джона, беше идвала и си бе тръгнала.
— Не — отвърна тя, връщайки се при входната врата. — И не, не знам къде е. Когато разбера, ще ви уведомя.
— Благодаря ви. — Калън изглеждаше доста недоволен, но кимна и отстъпи от вратата.
Сония я затвори и тръгна към спалнята си, но изведнъж се спря. За Лилия бе доста необичайно да отсъства сутрин. Не й беше в природата да причинява неприятности, но все още трябваше да бъде наглеждана, защото бе показала, че лесно се подвежда по другите.
„Може би не толкова лесно като преди. Все пак да бъдеш подмамена от най-добрата си приятелка да научиш черната магия, за да може тя да те натопи за убийството, което е извършила, би трябвало да те накара да се замислиш внимателно на кого да се довериш“. Както и откритието, че Лорандра, магьосницата отстъпница, която бе помогнала на Лилия да избяга от затвора, възнамеряваше да се отплати за услугата, като предаде Лилия на сина си, скандалният Крадец Скелин, за да може Лилия да го научи на черна магия.
Макар Сония да вярваше, че Лилия няма да се забърка умишлено в нови сериозни неприятности, тя можеше да го направи неволно. Освен това Сония бе длъжна да наглежда останалите черни магьосници. Въпреки че не беше официално наставница на Лилия — с това се бе наел Калън — приемайки момичето в дома си, тя бе оставила впечатлението, че поема отговорността за нея.
Сония огледа стаята и забеляза късче хартия, което се подаваше под каната за вода, оставена върху страничната масичка. Тя прекоси стаята и я взе.
„Излязох рано, за да се видя с приятел. Кажи на ЧМК, че оттам отивам право в университета. Лилия“.
Сония въздъхна и завъртя очи, но раздразнението й бързо отмина. Посланието сигурно бе предназначено за Джона, не за нея. Прислужницата не го беше видяла или не бе имала време да изчака Калън.
Приятелят сигурно беше Аний, която бе спасила Лилия от Скелин. Тъй като Аний бе дъщеря на Сери, Сония не бе напълно уверена, че момичето няма да подведе Лилия по някакъв начин.
„Сери няма да ги остави да се забъркат в нещо. Но въпреки това… Чудя се защо Лилия се среща с Аний по това време на деня — и къде“. Сония остави бележката. Знаеше, че Аний влиза в апартамента й по същия начин, както понякога се появяваше Сери — през скрита врата в гостната. Но срещата на Лилия с Аний означаваше, че двете отиваха някъде заедно, а това си беше за притеснение. Като нова черна магьосница, на Лилия й беше забранено да напуска земите на Гилдията.
„Може би е минала през скритата врата с Аний“. Проходите под Гилдията бяха забранени за всички, с изключение на Висшите магове. Официалното оправдание бе, че са нестабилни и опасни, но всъщност никой нямаше добра причина да слиза долу. Ала не това притесняваше Сония.
Скелин искаше да убие Сери. Това означаваше, че негова мишена са всички, които помагаха на стария й приятел. Досега Сери бе успял да скрие факта, че Аний е негова дъщеря. Официално тя продължаваше да му е телохранител, но въпреки това си оставаше мишена. Лилия може би щеше да успее да я защити с магия, но ако нападателят беше Скелин или майка му Лорандра, тя щеше да има проблеми, защото и двамата бяха магьосници.
„Дали е отишла, защото Сери има нужда от помощ? Но той сигурно щеше да се свърже първо с мен“. Тя се намръщи. Напоследък Сери се откриваше трудно и когато успяваха да се видят, той изглеждаше изтощен и изнервен. Тя подозираше, че укрива истината за усилията си да намери Скелин и успява само да се крие от отстъпника Крадец.
Сония въздъхна за трети път и се върна в спалнята си, но не можа да заспи, защото сега се притесняваше и за Сери, и за Лилия. Тя се изми и се облече, използва малко магия, за да прогони умората, и тъкмо си правеше чаша рака, когато някой почука на вратата.
Улови се, че въздъхва отново, погледна през рамо и отвори вратата с магия.
На прага застана Разпоредителят Оусън. Сония примигна изненадано.
— Разпоредителю.