Кралицата на изменниците

— Черна магьоснице Сония — каза той, навеждайки учтиво глава. — Мога ли да вляза?
— Разбира се — отвърна тя, обръщайки се с лице към него. Той затвори вратата. — Искате ли чаша рака или суми?
Той поклати глава.
— Нося лоши, но не съвсем неочаквани новини.
Изпълни я не особено приятно усещане — сякаш всичките й вътрешни органи се бяха втечнили. Лоркин.
— Колко лоши?
Устните на Оусън потрепнаха съчувствено.
— Не са най-лошите. В противен случай щях да бъда по-прям. Лоркин е отказал разчитане на съзнанието. Крал Амакира поиска от нас да му заповядаме да го приеме. Крал Мерин отказа. Амакира изпрати Лоркин в затвора.
Полазиха я студени тръпки и стомахът й се сви. В главата й се появи образът на Лоркин, окован във влажна, тъмна клетка и тя усети, че й се повдига. За нея той бе още едно изплашено момче. „Но всъщност не е. Той е вече мъж. Знаеше, че това може да се случи и въпреки това отказа да предаде Изменниците. Трябва да се доверя на преценката му, че те заслужават да бъдат спасени“. Тя отново насочи вниманието си към Оусън.
— И сега какво? — попита Сония, макар Върховните магове да бяха обсъждали тази вероятна ситуация няколко пъти досега.
— Работим по въпроса за освобождаването му. Имам предвид Гилдията, краля и краля на Елийн. Ако Лоркин е прав и може да им попречи да разчетат съзнанието му, то ние трябва да убедим Амакира, че освобождаването му е най-лесният начин да научи повече за Изменниците. И тук се намесваш ти.
Сония кимна и почувства закъсняло облекчение. Задачата й да се срещне с Изменниците от името на Гилдията се бе усложнила, откакто стана ясно, че крал Амакира няма да позволи на Лоркин да напусне Сачака, докато не научи каквото може от него. Гилдията беше решила да я изпрати в Арвис, за да преговаря освобождаването на сина си. Усложняването на лоркиновото положение може би ги беше накарало да променят намеренията си.
Тъй като Висшите магове бяха решили, че само черен магьосник може да постигне уважението, необходимо за преговорите със сачаканския крал, това означаваше, че трябваше да избират между нея и Калън — тъй като Лилия беше още малка и все още учеше. Съществуваха достатъчно причини да не изберат никой от тях. Сачаканците смятаха жените за по-нисши от мъжете, а тъй като тя бе майка на Лоркин, това я правеше податлива на изнудване, но пристрастеността на Калън към роета го превръщаше в ненадежден пратеник, който лесно би могъл да бъде принуден да сътрудничи.
„И може би защото знае, че и преди съм убивала сачаканци и ще бъда готова да го направя отново, за да спася сина си, Амакира ще бъде склонен да го освободи“.
Разбира се, сачаканският крал можеше да заплаши да нарани Лоркин, за да спечели нещо от нея, но опитът му едва ли щеше да се увенчае с успех. Тя не знаеше какво искат да разберат и не можеше да му заповяда да говори. Можеше единствено да обещае, че ще се опита да го убеди да говори, ако те го освободят.
„Стига, разбира се, да не са успели вече да го пречупят с мъчения“. Но Сония не искаше да мисли за това. Тя се обърна към Оусън.
— И кога тръгвам?
Слабата светлина, която се процеждаше през вратата, подсказа на Лилия, че двете с Анйй са близо до крайната им цел. Избягвайки отломките в коридора, тя последва приятелката си в стаята.
Сери седеше на един от старите дървени сандъци, които Аний бе донесла вместо столове. Върху няколко от овехтелите възглавници лежеше Гол. Дори слабата светлина на свещите бе достатъчна, за да види пребледнялото му лице. Лилия поднесе светлинното си кълбо към него и засили светлината му. Веждите му бяха покрити с пот, а очите му горяха от треска и болка.
Лилия го погледна, вцепенена от изпълнилите я съмнения. „Дали съм овладяла достатъчно добре лечителството, за да го спася?“
— Просто… опитай — подтикна я Аний.
Лилия погледна приятелката си и кимна. Коленичи до Гол. Ръцете на Сери притискаха корема на едрия мъж и бяха изцапани с кръв.
— Да спра ли да притискам раната? — попита той.
— Аз… не съм сигурна още — призна си Лилия. — Просто трябва… да погледна.
Тя подръпна ризата на Гол, притисна длан върху голата му кожа, затвори очи и проникна със сетивата си в тялото му.
Първоначално долови само хаос, но след това използва онова, което й бе казано и което бе прочела, както и упражненията за разчитане на сигналите. Най-отчетлива беше болката. Тя едва не изпъшка на глас, когато я улови, и се изпълни с гордост, че не се разконцентрира. Болката се спираше лесно. Това бе един от първите уроци за лечителите. Щом се справи с това, тя се огледа за друга информация. Умът й бе привлечен към повреденото място, откъдето се губеха важните течности и откъдето в системата му се вливаха опасни отрови.
„Червата му са били промушени от острието. Ако отворът е бил по-голям, досега да е умрял. Очевидно това е първото, което трябва да оправя…“
Тя изпрати струйка магия към разкъсването, за да залепи краищата му и да ги излекува много по-бързо, отколкото биха успели без намесата й.
„Сега трябва да спра изтичането на кръвта. Но преди да го направя, трябва да се справя с отровата и вътрешния кръвоизлив. Използвай едното, за да прочистиш другото“. Тя се надяваше, че Сери и Аний няма да се паникьосат, когато използва магия, за да изкара течностите от раната. При опита си да го направи срещна малко повече съпротива, отколкото бе очаквала. Тогава си спомни, че Сери продължава да притиска раната. Лилия се концентрира върху собственото си тяло, за да възстанови контрола върху гласните си струни.
— Вече можеш да спреш — едва успя да произнесе тя.
После видя как кръвта отново потече и се съсредоточи върху привличането и изцеляването поотделно на плътта и кожата. Тя си спомни предупрежденията на учителите си и провери дали във вътрешността не са останали разкъсвания, през които кръвотечението да продължи. Няколко кръвоносни съдове имаха нужда от поправяне. Лесна работа.
След една последна проверка, тя изтегли сетивата си от тялото, пое си дълбоко дъх и отвори очи. Лицето на Гол вече не бе вкаменено от болка. Той я погледна и се усмихна.
— По-добре ли си? — попита тя.
Той кимна.
— Да. Но съм… изморен. Много изморен. — Едрият мъж се намръщи. — И жаден.
— Така и трябва да е. Ти изгуби много кръв и сигурно имаш някакво възпаление от отровата.
— Острието е било намазано с отрова? — попита разтревожено Сери.
— Не, но червата му са били разрязани. Онова, което е било в тях, действа като отрова, ако проникне в останалата част на тялото.
Сери изгледа замислено едрия мъж.
— Известно време няма да си във форма за тренировки. — Той се обърна към Лилия. — След колко време ще се възстанови напълно?
Тя сви рамене.
— Не съм сигурна, но ще стане по-бързо, ако получава добра храна и чиста вода. — Момичето погледна към Аний. — Ако дойдеш с мен, ще проверя дали Джона не е оставила нещо в стаята. Поне ще има чиста вода.
— Вече закъсняваш за занятия — посочи Аний. — По-добре отивай право в Университета.
— Облечена с това? — Лилия погледна към ученическата си мантия. Тя беше измачкана и изцапана от пълзенето през тесния отвор в стените на магьосническите жилища, който бяха използвали, за да се измъкнат от стаята на Сония и да стигнат до подземните тунели. В друг случай Аний щеше да донесе със себе си дрехи за преобличане, но този път се бе появила с празни ръце. Не можеха да ги държат в стаята на Сония, за да не ги намери някой. Лилия не искаше Гол да умре защото тя не е успяла да намери с какво да се преоблече.
Аний погледна към мантията на Лилия.
— Не можеш ли да използваш магия, за да я почистиш?
Лилия въздъхна.
— Мога да опитам. Зависи колко е изцапана. Може да отнеме повече време, отколкото да се прибера и да се преоблека.
Аний я огледа.
— Не изглежда толкова зле. Спокойно можеш да обясниш вида си със спъване и падане в канавката.